Агресивно щастливи

Недялка Грозева

Щастливите деца са агресивни. Агресивни в най-безобидния смисъл на думата. Агресията е израз на енергия. Децата са агресори на смелостта да изразят себе си, на свободния дух и усмивките. Те са достатъчно силни да постигнат това, което искрено желаят: от карането на ръчно направен скейтборд, до търсенето на съкровище по фалшива карта. Само дето за разлика от нас, възрастните, които вярват, че самоделният скейтборд води единствено до падания и охлузвания, малчуганите знаят, че има шанс и да полетят. Всъщност, дори да се охлузят и счупят кокал, те не си налагат забраната никога вече, заради поражението. Опитват пак, вече пораснали, с неразумността на едно охлузване.

Важно е да знаем какво прави децата ни щастливи и къде е пресечната точка на агресивността и щастието. Според моя близка, представата ни за щастие е културен феномен. Така е, защото ако живеехме в корпоративна Америка, представата за щастие на децата ни би била до голяма степен възпитана от благата на материализма. Там щастливите деца са изкушени от кашони с играчки и видеоигри, често за сметка на приказка и целувка за лека нощ. Тъй като на мама и татко им се налага да работят над дванайсет часа на ден, за да изплащат семейния автомобил, ипотеката и да осигурят кашона с играчки. Дори за възрастните понякога щастието се изразява в купуването на нови и нови играчки. Бихме могли да попитаме няколко дечица в Судан кога са щастливи, но ще си го спестим, защото само бихме се натъжили.

Нашите деца могат да се радват на магазините за играчки, да посещават куклен театър, да тичат през полята на село. Да, босите им крачета могат да тупуркат по истинска зелена трева. На фона на бетоновия урбанистичен рай, в който живеем, това е едно твърде ценно преживяване. В България има всичко, което да култивира щастливото детство. Въпросът е в избора на възпитание – да изградим приоритети. Не сме само на географски кръстопът, а и по средата на материалното и духовното, от които да извлечем най-доброто за възпитанието на децата си. Затова си позволих да нарека щастливите деца агресивни и да разгледам агресията като позитивна емоция, като израз и порив на енергия, която ние, родителите, да побутнем в правилната посока на движение.

И за да не бъда голословна, ще ви разкажа съвсем реалната случка за едно момиченце, което в една хубава юнска утрин решило да зарадва с топла закуска мама и тате. Изборът му се спрял на пържени филийки. Всичко направило детето както трябва, с малък, незначителен пропуск – решило да пържи без тиган и тупнало филийките направо върху нагорещения котлон. Вместо златисти филийки, се получил мащабен димен ефект, който събудил родителите му. Когато майката влязла в кухнята, не реагирала по начина, който всички биха счели за нормален. Не изпаднала в истерия, дори не се развикала. Засмяла се весело, целунала дъщеря си, довършила закуската – разбира се, вече в тигана, докато малката почиствала усърдно своята сутрешна бъркотия. Да, това е моментът на истинското щастие. Ако внедряваме стресово чувството на вина у децата, вместо да им покажем как се поправят допуснатите грешки, бихме допуснали най-голямата грешка.

Децата са пълни с енергия, която трескаво търси своя изблик. Дали ще бъде под формата на позитивна агресия, танц, строежи на замъци, разходки из приказни земи, няма голямо значение. Важното е да бъде положително и градивно занимание, в което деликатно да се включим. Защото така възпитаваме ценности.

Юни 2008г.