Аз, аз, аз: от егоцентризъм към егоизъм

Анета Жечева, психолог
Антоанета Христова, психолог

Цялото семейство (или поне женската му половина) се е „строило” пред телевизора и с нетърпение очаква драматичния финал на любимото телевизионно шоу (за удобство мъжете могат да си представят финала на световното първенство по футбол). Напрегнато се дискутират възможните обрати, фаворитите, игрите зад кулисите… И изведнъж вашето 4 годишно слънчице нахлува с боен вик в стаята, започва да подскача пред екрана и ожесточено да ви дърпа за ръката, за да ви покаже как е наредило играчките си. Вашето възмущение и остри забележки от вида: „Колко пъти трябва да ти повтарям – дръпни се настрани или излез!” - то не разбира и дори може да се обиди. „Да не съм им омръзнал? Или въобще не съм им нужен?”. Ако детето започне да се съмнява в своята „нужност”, то незабавно ще започне да търси доказателства за вашата любов.

В ежедневието най-трудно е да погледнеш на събитията през очите на другия. Особено ако този човек е малък, „несериозен”. Момченцето ви беснее, без дори да помисли, че така смущава следобедния сън на по-малката си сестричка, носи се като вихър по стълбите и бута съседа, досажда ви до безкрайност, въпреки че сте му обяснили, че имате важна работа. Но от негова гледна точка, друг начин на действие просто няма – та нали тези „безобразия” са продиктувани от сериозни, дори понякога от благородни мотиви, които, за съжаление, околните не знаят, а и всъщност не се и стремят да разберат, преди да са се навикали, наказали, изгонили.

„Детето ми расте абсолютен егоист!”

– може да се чуе от устата на доста родители. Като тук не става дума за сложната тийнейджърска възраст, когато проявите стават очевидни и безспорни. Това може да е реплика на майката на три годишна госпожица, която не иска и не иска да си даде куклата на братовчедка си. Удивително е, че не обвиняваме в егоизъм кърмачето, въпреки че неговото поведение е продиктувано изцяло от желанието да обезпечи собственото си благополучие. Но сме готови да посочим обвинително с пръст четири-пет годишното хлапе, само защото не е готово да сподели своята кофичка с другите.

Това че детето ви не споделя нещата си с другите, е съвсем нормално в определена възраст. До 4 години децата са егоцентрични, т.е. всичко, на което се спира вниманието им, за тях е естествено продължение на самите тях. Затова често възникват конфликтни ситуации, когато детето не желае да даде своята играчка, но смята за съвсем естествено да вземе играчката на друго дете. Ние, възрастните правим тази разлика – това е твое, а това – не. А малките не са способни да възприемат гледната точка на другите хора, защото приемат собствения си поглед към ставащото за единствен и верен. Ако можем да облечем с думи разсъжденията на 3-4 годишните, те биха прозвучали примерно така: „Аз съм центърът на Вселената и всичко се върти около мен. Нещата съществуват, само защото Аз си ги представям. Светът е хубав и добър, т.е. той е хубав и добър персонално към мен.” Да си егоцентрик означава да се обичаш, забелязвайки своите малки особености като нещо много мило и приятно и да приемаш своите недостатъци като достойнства (както се случва и с всички влюбени). Означава и да очакваш възхищение от всички околни. Някои хора не израстват тази етап от развитието си и се превръщат в егоисти. При егоизма това сляпо възхищение от себе си липсва. Егоистът доста добре си дава сметка за своите ограничения и не се опитва да спечели любовта на другите, но… си взима това, което смята, че му се „полага”, независимо от мнението на другите.

Нужни са доста години и родителска намеса, за да прерасне егоцентризмът в егоизъм. При егоизма мислите биха звучали по съвсем друг начин: „Аз съм най-главното нещо на света, но за съжаление не съм неговият център. Има и други хора, които си имат свои интереси и си ги гонят. Никой няма да ми поднесе нещата на „тепсия”. Трябва да си извоювам това, което искам.” Егоизмът разцъфтява в семейството. В детската група той бързо бива забелязван и получава сериозен отпор. Здравото дете на 3-4 дори и 5 години се вълнува само от собственото си израстване и самоутвърждаване, а не от някакви (неразбираеми за него) концепции за справедливост и добро. Това поведение е спонтанно и естествено.

Първо е нужно да зачетеш себе си, а едва след това – другите.

Ние възрастните, за съжаление, забравяме това правило. Да мислиш за себе си, да се грижиш за себе си, в нашата култура е еретично. Грешно. Неморално някак. На колко урока по литература са ни „набивали в главите”, че егоизмът е присъщ само на „лошите” герои. Дали обаче, когато изтръгваме из корен и най-малките прояви на егоцентризъм при детето си, му помагаме? Какво послание отправяме към него? Всеки друг е по-важен от теб? Не отстоявай своето (как ли ще успее такъв човек в днешната конкурента действителност)! Редно е да се жертваш за другите? Освен по време на война, такава самопожертвователност има ли място? И как ще се видоизмени и деформира базисното желание да обичаш себе си, ако го отричаме? Не е ли добре в тази възраст да дадем възможност на детето да потренира (разбира се в разумни граници) да отстоява своето и да се противопоставя на чуждото влияние? Добре би било около него през целия му живот да има само добронамерени и обичащи го хора. Но можем ли да го гарантираме? Нека известно време толерираме егоцентризма и да се опитаме да го превърнем в самоуважение, без да превръщаме егоизма в норма.

Да разбираме, че за 3-4 годишното ни хлапе е естествено да бъде егоцентрично е едно, но да му отстъпваме във всичко – съвсем друго нещо. Нормално е, ако сме поръчали пица за вкъщи, то да заяви тържествено и категорично, че тя е само за него. Ако се жертваме и отстъпим, всички ще останат недоволни. Детето, защото разбира се няма да може да се справи с цялата пица и ще го заболи корема, ние – защото ще останем гладни. А спокойно бихме могли да си вземем по едно парче с думите: „Ние също искаме да опитаме пицата и не смятаме само да преглъщаме, докато ти си хапваш.” Повярвайте, то ще „полудее” от такава реакция. Но ще ви уважава повече. А преодоляването на егоцентризма не е толкова трудно – децата спонтанно се учат да „влизат в кожата” на друг човек чрез игрите.

На детето е нужна преценката на възрастните, защото още не може да се ориентира в „доброто” и „лошото”. Ако в семейството се преувеличава значението на личността на детето, възхищавайки се от всички (ама абсолютно всички) негови постъпки, ако се обсъждат непрекъснато в негово присъствие способностите и талантите му, сравнявайки ги с тези на другите деца, е много вероятно да посеем семената на себелюбието и егоизма.

От опит

Рецепти и правила има, но и всеки родител има различна мерителна лъжичка

Екатерина Катрачева, майка на близнаците Дора и Радо на 7 г.

Каква е здравословната доза егоизъм и има ли рецепта за овладяването на тази човешка даденост? Като че ли никъде другаде, както при отглеждането на децата, не е така важно, (колкото и трудно) да се намери “златната среда” и правилната доза. Нашата “малолетна” част от семейството досега не ни е създавала грижи с проблемни прояви на егоизъм. Близначетата ни от първите часове и месеци на съществуването си са споделяли гласа на мама, околоплодните води, количката, играчките…

Това не значи обаче, че не сме изживяли некратък период, в който всеки мой телефонен разговор беше съпроводен от викове, подскачания и сигурна съм, че ако можеха и да надуват тромбони или да бият тъпан в това време, щяха да са напълно доволни. Реагирала съм различно – със спокойно обяснение, какво точно правя и защо е важно да е тихо, особено, когато разговарям служебно или пък с избухване, че ако още веднъж се развикат, когато говоря по телефона…. Изпускането на нервите носи понякога чувство на съжаление или дори вина, но от друга страна е естествена реакция на поведение, което бихме определили като “нетърпимо” или “невъзпитано”. А децата имат нужда да знаят, че не всичко би било търпяно.

Понякога се чудя дали отглеждаме в достатъчна степен у двете срамежливички синеоки ангелчета способността да искат, да отстояват, да се налагат. И предполагам, че не съм сама с въпроса си: Коя е по-полезната визия за децата ни – да са деликатни или безпардонни? Надявам се да намеря “златната среда”.

Проявите на егоцентризъм на дъщеря ми – уроци по толерантност и самоконтрол

Милена Колева, майка на Алина на 3 г.

Дъщеря ми се казва Алина и е на три години. Родена е и расте в Сидни, Австралия. Ходи четири дни в седмицата на градина и третият й рожден ден беше оранжев, защото така си пожела, а ние с татко й го превърнахме в реалност.

Не са далеч времената, когато, ако някой ми беше казал, че е обикалял цяла петък вечер по магазините да търси оранжева рокля с крила на пеперуда за малката си принцеса, щеше отнесе възмущението ми - „как е възможно да се робува на детски прищявки” и „как да не станат после егоисти!”. Затова с тези редове искам да се извиня на всички родители, които безгласно съм съдила, когато съм била свидетел на техните родителски прояви на любов и опити да се справят с порастването на децата си.

Само за последните два месеца дъщеря ми успя да вдигне на крак цял автобус, за да си намери място да седне, да докара охраната на Централната гара в Сидни, за да питат защо това малко момиченце плаче и седи на земята и аз коя съм... Аз самата разбрах, че в нейните очи съществувам единствено заради нея. От мен се иска само търпение и любов, а когато порасне, сама ще разбере, че не всичко в света й принадлежи и че най-ценното е невидимо за очите!

Юли 2009г.