Обич за обич

Недялка Грозева

Конкуренцията в детството е голяма работа. Един шоколад и две настървени деца, приготвили пищен арсенал от ловки трикове за спечелване на заветния сладкиш от ръцете на родителя, който не е предвидил опасността на домашния фронт, в старанието си да зарадва децата. Понякога от ситуация излизаме с нелепи реплики като „Днес шоколадът ще е за брат ти, понеже има шестица, а утре ще има и за теб” или „Разделете си го по-равно”, а задоволително решение далеч не се намира лесно. В много моменти децата са готови да се счепкат не толкова заради шоколада, а за да докажат могъщество чрез потропване с крак и репликата „Мое е!”. После някак ситуациите стават по-дълбоки, а с тях и въпросите в малките главици: „Дали мама не обича брат ми повече от мен?..” Обаче аз питам, откога обичта е количествена единица? Откога доказателство за родителска любов са популярните захарни изделия? Желаната от детето „по-голяма” родителска обич не е нищо друго, освен доказателство за „по-голяма” тежест и увереност в живота. Тук няма да анализирам влиянието на социума, а ще си позволя да разкажа един спомен от моето детство.

Когато бях малка, ходих на гости у баба и дядо в малко южно градче. Баба винаги се грижеше да съм добре нахранена – току що набрани плодове от домашната градина, банички, катми, компоти, супи... каквото ми се хапваше, тя беше готова да го стъкми на момента. Аз разбира се, като всяко себеуважаващо се манипулаторче, осъзнало се като единен център на внимание, взех да капризнича и мрънкам по повод качеството на гозбите. Един ден тя ми каза „Знаеш ли как живяхме ние, по онова време, седем деца? Вечер се нареждахме около една голяма тава, пълна я с боб, я с ориз и всеки с паничка и лъжичка, на всеки се полага по равно. Няма луксове, няма прищевки, не сме се карали като вас сега за едно малеби. Радвахме се, че имаме хляб на масата. Грижехме се един за друг.”

Макар да бях малка и не дотам умна, се замислих, че е права. Че може би последния път не трябваше да се сбивам с брат ми, задето мама е донесла на него тениска от Москва, а на мен пък – глупава картичка. Та тогавашната история на баба, която тя разказа с насълзени очи, действително ми повлия. Реших, че лакомствата и материалните придобивки не са повод за караници с по-големите братя, нито повод за прилагане на древната манипулативна техника „Ти него го обичаш повече, мен не ме обичаш...” Взех да се заглеждам, вървейки из улиците, по бездомните деца и да се чувствам благодарна от факта, че изобщо имам нечия ръка, която да стискам по време на следобедната разходка, пък кой прибрал шоколада... голяма работа, нали сме семейство!

Но освен, че имам двама братя, бях и най-малката сестра. След време се разбра, че именно задето съм малка, в техните очи винаги съм играела ролята на глезената, лигавената и въобще – сестричката, която е получавала всичко, за което се е примолила. По-обичана не са казвали, но са имали съответното отношение към мен и родителите ни. А това се случва толкова често: по-малкия, от позицията на крехкия и слабия, да се ползва с повече дивиденти и, съответно – да се чувства по-значим. То е като в училище, учителката хвали един конкретен съученик, а останалите се определяме като някакви некачествени елементи от заобикалящия интериор. Не е приятно усещане, нали?

Животът обаче е безкраен в ситуациите си. Когато бях на 10 години, се роди сестра ми, и всички се завъртяхме около нея, с пълна сила. Вече не бях най-малката. Центърът на света се измести от скъпоценната ми личност. Изведнъж разбрах как са се чувствали моите братя. Да ти натякват да се грижиш за другиго, като ти и без това ще го направиш; да виждаш как някой получава повече внимание и грижа и да не разбираш, че за разлика от плачещото същество в кошарката, ти може сам да се грижиш за себе си. Малко или много обаче се замислих, че мама и татко не ме обичат толкова, колкото са ме обичали преди, щом сега обичат малката ми сестра толкова много, че ме забравят в дадени моменти. Ревнувах, гневих се, стараех се да съм добра, за да оставя хубаво впечатление. Първо бях по-добра в техните очи, а след това осъзнах, че така ставам и по-добър човек. В края на краищата, радостта от появата на малкото същество в живота ни, си каза думата, както и времето и удоволствието да пораствам. Човек е длъжен да се бори срещу дребнавостта в емоциите си.

Сега ми се струва, че ако има нещо на което трябва да науча децата си, е че обичта не е количествена единица, нито повод за борба или конкуренция... Обичта е просто обич.

Ноември 2008г.