С бебе на училище

Магдалена Симеонова

Разликата във възрастта на децата е тема, вълнуваща всяка двойка, която вече има едно дете и събира сили и смелост за второ. Вие трудно ли взехте решение да създадете първото си дете? Защото аз – да. Представете си колко ми е трудно сега, да взема решение за това, да имам и второ дете. Еуфорията, че вече ще бъда майка е, поотминала, знам чудесно какво ме очаква, както през периода на бременността, така и по време на раждането, но какво и как ще се случи после?

Ще помисля във вашата компания, скъпи читатели, на глас.

Да започнем от това, че в съзнанието ми винаги е живял моделът „семейство с две деца”. Причините за това са много, затова ще маркирам само някои от тях:

• Много добре си спомням периода, в който аз самата бях единствено дете. Чувствах се малко самотна, въпреки че вниманието на родителите ми беше съсредоточено изцяло върху мен.
• Егоизмът е полезен за личностното развитие, но в определени количества. И тук действа принципът „дозата прави отровата”. Вероятността да се развие до неподозирани висоти това човешко качество у дете, което няма причина да подели дори парче шоколад с някого, е доста голяма.
• Знам, че не съм вечна. Един ден ще си отида от този свят и моите деца ще са си най-близки на света. Или поне така би трябвало да бъде.

За близостта

Основният въпрос, който стои пред мен е: Как се създава силна връзка между децата? Казват, че братя и сестри, които имат разлика година, две или дори три, са си по-близки, просто защото растат заедно. Аз обаче се отказах с лека ръка от т.нар. „малка разлика”, поради няколко причини (малко егоистични). Първо, темпераментът на детето ми ми подсказваше, че няма да мога да се справя с две бебета едновременно (дали с това си изказване не предизвиквам съдбата втория път да ме дари с две наведнъж?). Второ, исках да се насладя напълно и докрай на всяко първо нещо, случващо се на първото ми дете – първата стъпка, първата думичка, първата дяволия... Не искам да пропусна дори миг от живота на детето си, препускайки между две креватчета.

Моделът „С бебе на училище”

И сега, хайде кажете, че семейната среда не си казва думата. Все по-често и настойчиво обмислям варианта за разлика между децата от типа – „каката е ученичка, а аз тикам количка.” Разликата между моите години и тези на брат ми, е точно такава. Ще се опитам да помисля на глас и да съставя списъци „за” и „против”, за да осъществя своето семейното планиране.

Предимствата

1. Две в едно. Този вариант съчетава времето, нужно за грижи към новия член на семейството и това, необходимо на голямото дете, за да свикне с училището и новите си задължения. Несъмнено, тръгването на училище е голяма стъпка за едно дете. Първолакът тепърва трябва да свиква с толкова много и все нови неща. От писане и четене, през спазване на определен режим, нова среда, носталгията по другарчетата в детската градина, учителките и игрите там. Изобщо.... детето се нуждае от внимание. Безспорно. Представям си колко трудно би ми било, ако трябва да прелитам между служебните, домашните си задължения, училището и всичко останало. Ще ми остане ли време за душата на детето ми? А тя е най-важна! При този вариант – просто съм у дома и на разположение за вълненията на порасналото ми вече дете.
2. Ще бъда у дома, когато се наложи да свикна с училищните си задължения. И аз съм ходила на училище, но съм поизгубила, някъде в бързината на почерка си, умението да въртя ченгелчета и бастунчета. Както и да пиша цифри в квадратчета. С 2+2 все ще се справя.
3. В периода на приспивните песни, които ще пея на бебето, ще ми е по-лесно да превключа на вълна „роден край” и да обяснявам с думи прости сложната история на България. Няма да викам по детето, когато не се справя както трябва, най-малкото защото бебето ще спи в съседната стая.
4. Първокласникът ми ще развие още едно умение – съсредоточаване в кризисни ситуации. Примерна ситуация – мама е до магазина, каката/баткото учи стихотворение наизуст, люлеейки с една ръка бебешкото ложе и рецитира „Аз съм българче”.
5. Период, в който мога да се отдам и на двете си деца, макар и да са в различен етап на развитието си. Ще имам достатъчно часове, в които да се справя и с ежедневните домакински тормози, за да бъда след това само с тях – усмихната и спокойна.

6. Мога доста по-лесно да обясня на голямото вече дете, че бебето не е кукла и експерименти като бъркане в очите и хранене с вафли не бива да се правят с него.
7. Ще имам незаменим помощник в грижите за бебето. Пък и това е вид скрепяване на връзката между децата. Ако две деца на приблизително една и съща възраст растат с усещането, че родителите са тези, към които да се обърнат при проблем, то в този случай, колкото и странно да звучи, децата са много по-загрижени и проявяват отговорност в поведението си едно към друго.
8. Разликата в годините на децата е в рамките на един детски етап. Ние родителите, поизгубваме детския поглед върху нещата, и колкото повече растем (но (не) стареем..), толкова по-склонни сме да осъждаме собствените си детски постъпки и да признаваме, макар и негласно „тогава татко беше прав, къде ми е бил акъла”. По-голямото дете може да е онзи близък и доверен приятел на по-малкото, който ние просто не можем да бъдем.

Недостатъците

1. Ах, тази ревност! Да, голямото дете винаги ревнува от появата на бебе в семейството. Може би и вие сте срещали поне веднъж майка, които носи бебето си на ръце, а в количката, присвил колене и притихнал, се е настанил 6-7 годишен ревнивец. Свикването с новия член на семейството е много естествено и в същото време, трудно начинание за голямото дете. Дали не става още по-трудно, когато детето е вече оформено като характер и личност и изобретателно в измислянето на сложни ситуации, с които да привлече погледите на родителите си?...
2. Кого по-напред? Часът е 12.30, трябва да взема от училище детето и в същото време да накърмя бебето. Как ще съгласувам ангажиментите с двете си толкова различни като възраст и очаквания към мен, като родител, деца?
3. Дали разликата от 6-7 години във възрастта на децата не е прекалено голяма? Все пак, ще намерят ли допирни точки в отношенията си след години, дали те по-скоро няма да са от рода „родител-дете” (по-голямото дете към по-малкото). Ще имат ли общ език, общи детски спомени от площадката, когато и двамата са зрели хора?

Всъщност, поглеждайки към списъците „за” и „против”, които съставих, изглежда съм готова „да тръгна” с бебе на училище. Дали вариантът е възможно най-добрият? Времето ще покаже, а и вярвам, че поне по-голямата част от междуличностните отношения в едно семейство, са въпрос на възпитание. Може би на този въпрос могат доста по-обстойно да отговорят многодетните майки, които са видели и малки, и големи разлики във възрастта – и последствията от тях.

Аз ще си замълча и ще следвам пътя, който явно отдавна съм си предначертала. А вие?

Септември 2008г.