Семейство в НеБългария

С колеблива, поради което и оспорима мъдрост, съвременен градски афоризъм твърди, че 7 милиона души имат щастието да живеят в България, а всички останали нямат това щастие, но пък имат всичко останало. Днес, когато границите не са това което бяха, нещата не стоят така. Изборът да си тук или да не си, е съзнателен, премислен спокойно и взет трезво. Затова – и по-труден отпреди. Всяко заминаване е различно. Всеки има своите лични причини да заживее в друга страна. Интернет в началото скъсява разстоянието, защото не то рязделя хората. Разделя ги изборът да заживеят в друга часова зона, в друга културна среда, да говорят на друг език през повечето време, да възпитават децата си другаде.

Ние от Шарено вярваме, че семейството е семейство заради ценностите, които го събират и географски подробности не могат да променят това. Но – дали е по-различно да си родител в чужбина? За да бъдем правдоподобни, в това което ще ви кажем, няма да го кажем ние – защото нямаме опита да сме „навън”. Ще го кажат три невероятни жени, които са имали своите поводи да заминат, но носят Бълария в сърцата си и я предават и на децата си – на три различни места под слънцето.

Тук и там

Ивелина Басакаропулос, Бангор, Северна Ирландия: майка на Аристотел, Стелиос и Сотирис; омъжена е и живее във Великобритания от 2003 г.

Не знам как живеят сега децата в България, но първото нещо, което ми изниква в паметта, когато става дума за това, са олющените и изоставени детски площадки. В Бангор децата имат площадки в задния двор на къщите и много малък процент от тях живеят в апартамент. В повечето ресторанти, когато видят, че си с деца, ти предлагат специален стол, за да се чувстват всички удобно. На по-големите почти винаги им се дават пастели и хартия и вечерта се превръща в истинско удоволствие. Когато пресичаме улицата към училище, всяка сутрин и следобед, има контрольор на движението и колите се спират, за да минат децата.

Не мога да направя сравнение с децата в България сега, защото нямам необходимата информация, но мога да направя много сравнения с моето детство. Като майка аз им давам безграничната си обич и топлина. Всичко изброено по-горе са материални неща, които днес са тук, но утре може да изчезнат. Старая се всекидневно да им разказвам за България. За мен тя е родина, а за тях е държавата, в която съм родена, а сега живея тук с баща им. Те имат усещане за моята различност и често ме питат, ако аз съм българка, те какви са. Това, че с мъжа ми сме от различни култури, дава на децата ни по-лесна възприемчивост към различното. Стремя се да възпитавам усет у тях за българската култура, кухня и наследство.

Мисля, че бих била същата майка, независимо дали съм в Северна Ирландия или в България. Но защото съм тук, България е много по-цветна и слънчева. Приказките – преразказани или прочетени на български, са много по-сладкодумни. Когато направя баница е празник. Когато им слагам мартеници, бялото и червеното наистина им носят здраве и късмет, защото идват от България.

И така споменът за олющените площадки е вече избледнял и само си спомням топлината на слънцето, мириса на лято и лютеница.

Германия – kids friendly държава

Екатерина Катрачева, Берлин: майка на близнаците Дора и Радо; живее с тях и със съпруга си Деян в Германия от 2007 г.

Вече повече от година живеем с двете ни петгодишни деца в държава, където: Министър по въпросите на семейството, възрастните хора, жените и младежта... (поемам си дълбоко дъх) е красива и лъчезарна жена – майка на седем деца!; В парковете и градинките живеят зайчета, а където има вода задължително плуват патета и лебеди; В детската градина следобед спят само децата, които имат нужда; Родителите трябва да са готови да придружават децата си при тръгването им на детска градина до един месец, за да бъде промяната постепенна, а е шокираща; Местата за игра на малчуганите изглеждат като кътче от екзотична страна, откъс от приказка или като инсталация на модерно изкуство. Напълно оправдано мога да нарека Германия „кидсфрендли” държава. Чудесните условия тук направиха промяната лесна и почти неусетна. Децата ни свикнаха с детската градина по-бързо, отколкото в България – предвиденият в германските закони срок от „до един месец”, в който родителят трябва да е готов да ходи на градина с детето си при нас се сведе до половин ден.

Изходи и изводи:

И все пак, връщайки се в началото си спомням, че в дъждовните берлински дни, преди да тръгнат на детска градина, Дора и Радо стояха на прозореца и чакаха да мине връстничката им Калина, която им беше казала, че също ще дойде в Германия. При опитите ми да им казвам някои думички на немски, дъщеричката ни се разплакваше, а синът ни просто отсичаше, че не иска да ме чува да говоря на чужд език. Оказа се, че реакцията им е била напълно основателна. Месеци по-късно лекарката, при която минахме на задължителния за бъдещите първокласници преглед, ни посъветва вкъщи да говорим изключително на български. Езикът, всъщност това е основната бариера за преодоляване. Да наблюдаваш как малките ти деца научават чужд език без уроци и правила, само от общуването и обкръжението си, е почти като да наблюдаваш как неотдавна са проговорили родната си реч.

А аз, попораснала вече и вкарала мисловния си поток в руслото на списъци и равносметки, зарадвано отброявам плюсовете на това, че ни се налага да живеем в чужбина – децата ни от малки ще овладеят чужд език, а думата „чужденец” няма да значи „чужд” за тях.

Wе are family – изборът да отгледаш детето си в чужбина

Милена Колева, Сидни: майка на 2-годишната Алина, живее в Австралия със съпруга си от 2002 г.

Изборът:

Едни гонят „американската мечта”, други професионално призвание, трети желанието за един по-спокоен живот. Аз и мъжът ми сме от последните, затова и избрахме да заминем за Австралия – страна на много имигранти, където единствените истински австралийци са аборигените, въпреки англосаксонската държавна система. Както на много имигранти по света и на нас в началото ни беше трудно, но никога не ни е обхващало усещането за безсилие пред обстоятелствата, както неведнъж ни се е случвало в България.

Решението:

Винаги сме искали да имаме дете, никога не сме го мислили реално, докато бяхме в България. Четири години след пристигането в Австралия, абсолютно планирано се появи дъщеря ни Алина, която вече ходи на детска градина, пее песнички на английски и най-добрата й приятелка е китайско момиченце на име Нан. Отговорността по отглеждането на децата тук се пада изцяло на родителите. Още от преди появата на малкия човек на бял свят, се налага да се взимат решения и от двамата родители. Татковците са наравно с майките: в гинекологичния кабинет, по време на раждането, в първите дни след раждането и дори на изписване от болницата са по-напред с техниките на къпане, смяна на памперсите, повиване и преобличане. И се зареждат низ от решения, за които отговорността е изцяло наша, което според мен е най-голямата разлика с родителството в България, където или нямаш избор, или е по-лесно да правиш както и другите правят, или натискът на роднините и „миналите по тоя път” налага решения. Когато си на хиляди километри от роднини и приятели, трябва сам да намериш отговорите на много въпроси.

Езикът:

Това е избор, който за всяко българско семейство в чужбина е различен. Ние сме от тези, които искат да си говорят на български с децата си и затова: вкъщи на български, навън на английски. Реалността в момента е, че ние си говорим на български, Алина ни отговаря на английски или смесва двата езика по начин, който ни разсмива до сълзи.

Равносметката:

Колкото повече дъщеря ни расте и си говорим на българо-английски, си даваме сметка, че разграничението България – чужбина си остава за нас, нейните родители, избрали да живеят тук, а Алина вече уверено стъпва по своя житейски път и ще има нужда от подкрепа, разбиране и неизбежното шляпване по дупето, независимо в коя точка на света сме, защото както се пее в онова старо диско парче: „We are family!”

Юли 2008г.