Детство мое

Недялка Грозева

Лежа на дунапренения матрак в къщата на село и потъвам в пухкавото му тяло, както едно време пръстите ми тайно се губеха в бурканите с бабино сладко. Наоколо е само мирис на спомени и летни цветя, стари снимки и албуми. Очите ми тъжно се разхождат из стаята и сякаш времето се връща назад. А това прашното в ъгъла какво ли е? Скачам от леглото и след две любопитни крачки навътре в стаята, се спирам пред олющен дървен сандък. Повдигам капака и пантите проскърцват болезнено, сякаш не им се ще да покажат отдавна неразравяните му тайни. Какво пък толкоз може да крие един сандък, че да трака така недоволно?

Усмивки от старите ленти

Сядам удобно по турски пред него и започвам да ровя из старите съкровища. Най-отгоре се е изпъчил официалният ми пръв фотоапарат с лента. Сдобиването с него беше страхотно събитие. Събирах пари почти цяла година, спестявах от закуски в училище, само и само да притежавам заветното чудо на техниката. А след това трябваше да се купуват батерии и лента с безценните тридесет и шест пози. После всяка снимка бе преживяване – важно и дълго обмисляно. Набирахме внимателно позите, защото знаехме, че няма връщане назад. Ако искахме да унищожим някоя снимка, това значеше да осветим цялата лента. Такова безумие никой не смееше да си позволи! След щракването на последната поза, запъхтяни пристигахме във фотостудиото за проявяване на филма. На другия ден се организираше официално събиране за преглед и дебат върху сполучливостта на снимките, нареждахме внимателно в албум, като ги пипахме само по ръбовете, защото тогава снимките бяха с гланцирано лице, а отпечатъците от пръсти – най-дразнещото нещо на света. Оставям фотоапарата настрана, завъртам шумното пластмасовото копче за ръчно превъртане на лентата и си напомням да го занеса на малчуганите. Не, че не справят чудесно и с цифровата камера с тъчскрийн, не че не могат да си правят цветни снимки по всяко време, да ги кропват, зуумват или дилийтват, ако случайно не им се харесат. Но може би този смешен апарат ще ги накара да почувстват нещо различно и чудно. Нещо, което да ги вдъхнови да се запитат как ли е изглеждал първият фотоапарат, в коя ли епоха е бил изобретен? Може някой от тях да се превърне във велик фотограф, знае ли човек...

Ало, ало

Бъркам за втори път в сандъка и напипвам къдравата жица на телефона с шайба. Най-симпатичното тумбесто и червено устройство. Колко забавно беше да разтягаме гъвкавата му жица! Още когато у дома го замениха с един сив подвижен дебеланчо с копчето и голяма антена, с другарчетата от махалата единодушно го конфискувахме, за да играем с него на глух телефон. Беше ни една от най-любимите игри. Нареждахме се на пейката под асмата с телефона и един от нас влизаше в ролята на говорител и заставаше начело на редицата. Той си избираше дума, вдигаше важно телефона и се правеше, че му казват нещо, а всъщност сам си измисляше някоя шантава дума или изречение като „В мазето има буркани с туршия и малко компоти” и целта бе с повтаряне от ухо на ухо изречението да излезе непокътнато от устата на последния слушател. В повечето случаи езиците ни се заплитаха в смях и разсеяност и накрая се чуваше нещо като „В небето има барабани с ракия и малко бонбони”. После се превивахме от смях и доволно тъпчехме устите си с тлъсти гроздови зърна. И така пак и пак, и пак, докато ни омръзнеше.

Прилив на енергия

Тогава за повдигане на духа, всички скачахме за мижанка. Нямаше никъде другаде такъв адреналин и приключение, както при мижанката. Най-смелите се криеха по кофите за боклук, поръсваха се с боклуци за още по-добро прикритие и после доволни разказваха на майките си как никой не е успял да ги открие. Майките пък си скубеха косите с усмивка на лице, защото хем се радваха на изобретателността на децата си, хем им се щеше с нацапаните дрешки да се случи чудо, както става сега на телевизионните реклами с магическите перилни препарати... Ако не ни се играеше на мижанка или криеница, кой както си знае името на играта, можехме да минем на стражари и апаши, където просто стражарите гонят апашите, да се изморим и да се приберем изтощени у дома.

Когата мама я няма

Понякога момичетата се събирахме тайно, когато майките ни бяха излезли навън и се кичихме с чанти и обувки на висок ток, цапахме се глуповато с гримове и после аристократично премлясквахме, за да разнесем равномерно цвета по устните си. Още си спомням тогавашния вкус и аромат на червилата... Бутахме се пред огледалата, а после грижливо нареждахме нещата, които бяхме ползвали за нашето преобразяване обратно по местата им. Всяка от нас повтаряше жестовете на майка си и се увличаше в най-изкушаващата игра – да бъде голяма, порастнала госпожица, без да знае, че един ден ще й се иска да е отново дете.

Нещо различно

Но имаше една игра, която бе по-различна от другите, поне мен ме забавляваше извънредно. Обущар. Обущарят ни задаваше въпроси и според отговора, решаваше дали да ти вземе обувката или не. Понякога въпросите бяха от обща култура, друг път касаеха нас самите, като „Вярно ли е, че Пепи е изял вчера пет кюфтета за обяд?” Много често на въпросите им липсваше категоричен отговор и обущарят вещо преценяваше дали да ти вземе обувката или не. Тогава за всеки, уж грешен отговор, ти се взимаше обувка, накрая обущарят събираше всички, омесваше ги хубаво и по лотариен принцип на всеки се падаше чисто нов чифт обувки. Най-забавно бе, когато ти се паднат две чужди по-големи леви обувки, защото с тях се налагаше да спринтираш. Състезавахме се и който финишираше пръв, бе победител. След изнурителния труд по играта, тя все още не беше приключила, защото ни се налагаше да си намираме разпилените из пътя обувки. Те хвърчаха като шрапнели по време на надпревата, а връщането им обратно бе не по-маловажно събитие за всички играчи.

Ех, че хубаво е било, чак ми се насълзиха очите и ми е жал да разбутвам пластовете в сандъка. Виждам в единия ъгъл едно червено топче, с което играехме на топло и студено, виждам доминото и не се сърди човечето – с пожълтели, но така добре пазени кутии, защото това бяха съкровища. И се питам.. ще играят ли пак на тези игри нашите деца или вече наистина има по-интересни неща за правене? Може би им се струват примитивни, а може би не...

За последен път очите ми минават през стаята и се спират пред един куп с книги. На едната, с алени букви пише «Неоскърбени светове». Да, това са и това трябва да бъдат спомените от детството винаги... Неоскърбени, чисти светове. Тихи, като сандъка в ъгъла, а всъщност толкова богати и пъстри.

«Неоскърбени светове» е книга на Павел Матев с художник Дечко Узунов, издадена 1969год.

Юли 2009г.