Коледата на нашето детство

Бранимир Николов

Снимки: http://detstvoto.com/

Тихо се сипе първият сняг,
галено щипе бузките пак.
Де е на двора стария пън,
Снежко затрупа всичко навън (2)

За песните, пързалките, снега на соца

Цитираните рими се търкалят изпод игличката на прашен грамофон в училищния кабинет. Децата пеят по-високо, буфосинхронират по-често, а хилежът е повече от обичайното. Другарката прави всичко възможно да удържи класа, заплашен от предваканционната експлозия на последния учебен час от последния учебен ден за календарната година. Докато последният звънец не удари, за да отбележи моментите, в които този текст иска да ви върне.

Тези моменти са в дните на пързалянето с найлон и завистта по шейната Чук и Гек. В дните, в които боят с топки става основно занимание, а кражбата на моркови и рязането на копчета за целите на снежния човек – втора специалност. Тези моменти са и в дните, в които откопаването на колата от снега беше истинско приключение и когато хрускането на снега под апреските беше любима мелодийка. Това са коледните моменти на децата на соца. Този соц, който (почти) ненадейно си отиде преди точно 20 години. Коледните моменти на тези деца, които днес са големи хора. И вече имат свои деца.

Преди 20 години си нямахме Дядо Коледа, на когото да пишем писма с получател в Лапландия. Имахме Дядо Мраз, за когото по-късно реших, че се казвал така, защото мрази дядовците. И с когото идваха мандарините, както пееше Графа в първия си хит. В един момент, същият този Дядо Мраз (задължително условие за появата на цитрусови плодове и банани) заедно с дружинната ръководителка и Тодор Живков, трябваше да се изпарят, а в тази суматоха другарките тихомълком станаха госпожи. Това са времената на пастите за зъби „Мечо” и „Поморин”, на дъвките „Идеал”, на тункваните вафли, бонбоните „Лакта” и марципаните. На опулените очи пред лъскавите каталози „Некерман” и на нетърпеливите пръстчета пред шарените книжки на „PIF”, оръфани от въртене из класа. Годините, в които списание „Дъга” безапелационно победи официоза „Септемврийче”. Годините, през които шоколадовите яйца и тоблероните идваха от „Кореком”. Тогава, когато се пърлеха прасета, а подкови луканки и суджуци висяха от просторите, редом до замръзнало пране.

Претършувай къщата, за да я опознаеш

През осемдесетте, годините на нашето детство, Коледа означаваше главно три неща.

1. Предварително приготвените „торбички”, представляващи целофанови пликчета с портокал, две мандарини, орехи, евентуално банан (ако са пуснали на плод-зеленчука и е имало кой да чака), шоколадов бонбон, република и пунканки за разкош. За нас, като деца, задача от първостепенна важност беше торбичките да бъдат намерени, а съдържанието им разкрито. И при възможност, да бъдат незабележимо ограбени.

2. Трескавото преравяне на цялата къща продължаваше и в името на друга цел – разкриването на подаръка. Големият подарък, който не трябваше да остане скрит. Все пак, кутия от конструктор или от кукла с мигащи очи, не е толкова малка, че да бъде подмината, при щателно преравяне на шкафовете, скриновете и гардеробите. Това включваше и експертно проучване на второ ниво (над шкафовете, скриновете и гардеробите), благодарение на сложна и нестабилна система от табуретка върху фотьойл.

Сурва, сурва година!

3. Третото и може би най-приятно задължение, асоциирано с Коледа, беше сурвакането. Побоят срещу пари и въоръжени с щедро декорирана и често пъти разпадаща се дрянова гьостерица, в комбинация с рецитиране на стихче, бяха символ за безметежността на тези времена. А получените левчета (обикновено синя десетолевка с Георги Димитров, червени петолевки или двулевката с гроздоберачката) незабавно биваха влагани в най-новата продукция на ДетМага.

Празнична равносметка

Така изглеждаше Коледата на нашето детство. Когато всъщност нямаше Коледа, а имаше Нова година. Когато празненствата в детската градина или училище се казваха не „коледни”, а „новогодишни”. Когато лелките ставаха Дядо Мраз, а ние ги разкривахме по електронния часовник и въпреки брадата от памук. Тогава партийната политика беше с едни гърди пред религията, а разговорите за раждането на Христос бяха някак тихи и почти отсъстващи, по-скоро бледо маркирани на постна, но празнична вечеря при баба и дядо. И винаги ухаеха на портокалови кори, посипани върху печката. Ухаеха и на безгрижност. Каквато искаме да дадем и на нашите деца. За тази Коледа и за всички след тях. Весели празници!

Декември 2009г.