История за привързаността

Неда Грозева

Не знам какво точно е привързаност. Понякога самата дума звучи застрашително, обсебващо, сякаш носи някаква неведома тежест със себе си. Навярно заради близката по звучене дума „обвързаност”… И точно понеже не ми е категорично ясна, но пък имам щастието да разходя разсъжденията си по правата „родители-деца”, ще ви разкажа една съвсем кратка история за тъй наречената привързаност.

Срещнали се пораснало дете – възрастен, голям, зрял човек и едно все още не съвсем пораснало такова. Незнайно как, се разговорили за своите родители. Порасналото дете било загубило неговите и с увлекателно умиление споделяло разни красиви техни си истории, а другото слушало с интерес и възхита. Порасналото дете на няколко пъти споменало, че е било много привързано към родителите си. Разказвало за планинарски приключения, за бащините съвети за живота и жените, даже за неизбежните хрупкави неделни мекички на майка му… Думите му били пълни с обич и признателност. Колкото повече слушало, непорасналото дете се убеждавало, че привързаността не е нищо друго, освен красиви изживявания с най-близките, към които е безкрайно красиво да се връщаш. Привързаността съвсем неочаквано му била поднесена под друг ъгъл, с изцяло ново съдържание. Тя била действие, усилие, съзидание на плътта и кръвта на семейството. Не била вече онова страшно обсебване и контрол, а път, насочен към случването на хубави неща между членовете на едно семейство. Привързаността означавала просто на тези хора да им е приятно да бъдат заедно. Привързаността не била принуда, а сплотяване, наслада от късмета, че точно тия хора съдбата ги е събрала, за да създават топли, паметни моменти помежду си.

Някак всички моменти, в които се ядосвало на родителите си, че му звънят два пъти преди контролно и два пъти след това, а отделно го разпитват у дома за това, за което вече са говорили по телефона, започнали да избледняват. Или пък, когато всеки път щом то отпътувало нанякъде, му напомняли да не си забрави ключове, зарядно устройство, пари, документи, понеже, нали, се случило на една екскурзия в 5-ти клас, да забрави някое от гореизброените, та оттогава насетне все му мелят сол на главата по темата. Непорасналото дете освен това много страдало, че родителите му не му позволили да получи средното си образование в хубавата езикова гимназия, разположена в съседния по-голям град. И обвинявало привързаността. За него тя била като чувство за дълг. Всички тези случки в историята на тяхното семейство, го карали да изпитва гняв и нервност, да се държи грубо с тези, които са единствените, за които е сигурно, че трябва да се държи мило. Най-много съжалявало, заради това, че заминало на друг континент да търси късмета си, даже му се сторило, че го е открило… Обаче нещо го свивало под лъжичката, че трябва да се прибере. Нещо неясно се случвало в душата му, в която изплували тревожните образи на мама и тате. Накрая си стегнало куфарите и се върнало у дома. След няколко месеца баща му се разболял тежко. Но детето било там през цялото време, до него, държало му ръката и повтаряло, че всичко ще бъде наред. Вярно, че от другия, богатия континент, навярно щяло да може да му помогне с пари за прегледи при най-видни специалисти. В крайна сметка, всичко, макар и след редица трудности, наистина било наред. Откъде да знаем, че именно любовта не го е излекувала? Нашето непораснало дете споделило тази история на събеседника си. Той наклонил глава, подсмихнал се и отвърнал тихичко:

- Преди, като пътувах насам-натам, винаги звънях да им кажа Здрасти, кацнах успешно, добре съм. Сега няма на кой да се обадя. Знаеш ли, радвай се, че е имало заради кого да се прибереш у дома.

Февруари 2011г.