Животът ми като родител

Екатерина Катрачева

Хубавите и лошите неща, които ни се случват, често са разделени от една малка крачка или няколко секунди. Особено типична е тази динамика за живота ни на родители. Разхождаме се и ядем сладолед в парка, любуваме се на чудно фонтанче, водните струи се прескачат и разминават така, че чак аз съм зяпнала като петгодишно хлапе. Децата са на седмото небе. И в следващия момент дъщеря ми прави една погрешна крачка и пада във водата. За да бъда по-точна, трябва да кажа “пльоска се”, направо “по очи”. Цялата е мокра. Започва да плаче. Плановете за остатъка от деня са анулирани и бързаме да се приберем в къщи.

Животът ми на родител прилича на грамофон. От време на време започва да влачи и веселата мелодия се превръща в измъчено или тъжно мучене. Понякога плочата се върти на бързи обороти – свят ми се завива. А най-често, грамофонът се разваля и едно и също нещо се повтаря много пъти. Досещате се нали? Например: “Обу ли си пантофите, обу ли си пантофите, обу ли си пантофите...”

Но всъщност, си говорехме за хубавите и лошите изживявания. Падането във водата, колкото и драматично да е за падналия и отчасти досадно за майка му, си е една смешна ситуация. Доказателство са семейство пенсионери, които взеха да се смеят на глас. Съвсем не беше така няколко дни по-късно, когато... Само като си спомня, игличката на грамофона започва да стърже.

В един чудесен, почивен летен ден с много синьо небе и много зелена трева, преживяхме едни от най-кошмарните си двайсетина минути, в които не знаехме къде е синът ни. Виждах го да кара колелото си пред мен, за момент погледнах надолу, за да не се препъна в някоя издатина с ролерите си и когато вдигнах глава, вече го нямаше. Втурнах се към мястото, където го видях преди секунди и установих, че една алея влиза в парка и се разклонява, а докъдето поглед стига – никаква следа от Радо. Разделихме се по двете разклонения на алеята – нищо. Питахме хората – нищо. Една жена започна да обикаля парка и да търси заедно с нас.

Преди няколко дни бях прочела статия за изчезването на Маделин, а сърцето ми винаги трепваше, когато имаше новини от разследването на случая. За момент ми се стори, че това сега се случва на нас. “Обади се на полицията, моля те, бързо” – казах на съпруга си. Случи се така, че в този момент мина една патрулна кола. Казахме на полицаите, че сме изгубили сина си. Те поискаха описание и се присъединиха към търсенето.

Щурахме се около мястото, където го изгубихме. Дъщеричка ни се разплака. Какви ти грамофони, какви ти плочи. В главата ми беше настъпила тишина, силна като вакуум. И само чух гласа си да вика сина ни по име. Оставих мъжа ми и дъщеря ми да чакат полицаите и тръгнах из парка, викайки. Докато не чух, като далечно ехо на моя глас, едно “Мамооо!”. Тръгнах по посока на гласа, като продължих да викам. По една много зелена поляна, сияещ под блясъка на много синьото небе, тичаше синът ни. Облекчението, което изпитах беше толкова голямо, колкото страшни бяха минутите на неизвестност.

От разговорите с близки и приятели заключавам, че почти всички са преживявали загубването на дете. В парка, в зоологическата градина, в магазин…

Все гледам да си вадя поуки. Замислих се над това, че децата ни трябва да знаят адреса си. А по-късно, купувайки им дрешки се впечатлих от факта, че якетата имат етикет, където да се впише адреса и телефона на детето. (Може би тук трябва да спомена, че в момента живеем в Германия, където всички връхни дрешки, а често и шапките имат място за име, адрес и телефон).

Замислих се и над това, че не трябва да се доверят на непознати, но пък и не бива да нямат никаква вяра в хората. Спомних си и за правилото, на което ни учеше баща ни – върни се там, където за последен път си видял родителите си или поне стой на едно място. Така ще е по-лесно да те намерят.

И разбира се, преминахме във фазата на разваления грамофон: “Не трябва да се отдалечавате, когато излизаме на разходка! Не трябва да се отдалечавате, не трябва да се отдалечавате.....”

Ноември 2007г.