Опасните местоимения

Анета Жечева, детски психолог
Антоанета Христова, семеен консултант

В пословично трудната българска граматика въпросът с местоименията е прост. Ясно е кога да използваме „ние”, кога „аз”, кога „мой”. В ежедневното общуване в семейството обаче, използването на местоимения крие редица клопки и опасности. Нещата изглеждат граматически издържано, но под тях се крият цели планини от подводни камъни. Защото думите, които използваме, отразяват какво мислим, как възприемаме нещата и как ги чувстваме.

„Аз съм... ние”

Съвсем нормално е двойката да говори за себе си с „ние”. Това местоимение отразява представата, че са нещо цялостно и единно. С раждането на детето психологическата ситуация рязко се променя и се появява едно ново „НИЕ”: „мама” + „бебе”. Физиологически и емоционално майката се намира в неразривна връзка с бебето. Майката знае от какво има нужда детето, какво иска, какво става с него. Това е съвсем естествено. Природата се е погрижила майката да разбира бебето си не само с разума, но и инстинкта си. Общуването между тях е почти мистично. Не с думи, а с топлината на майчината прегръдка, усмивката, ритъма на дишането й, биенето на сърцето й – звук, добре познат на бебето още преди раждането.

През първите месеци, до навършване на първата годинка, появата на „НИЕ” е обяснима, свързана е с оцеляването на детето. Това „НИЕ” подкрепя представата на бебето, че е едно цяло с майката. И все пак, ключовата дума в психологическото израстване на детето е „АЗ”. Или, ако използваме притежателно местоимение – „МОЕ”. Онова мое, което тригодишните крещят, притискайки играчката до гърдите си, когато към тях се приближи някое дете със завоевателски блясък в очите.

Много често майките са наясно, че след време трябва да има дистанция между тях и детето. Но на практика нещата се провалят, заради някакви дреболии, случайности, обстоятелства. И „НИЕ” устойчиво се закрепва в семейния език. Може да се появи тенденцията майката да говори от името на детето и да заеме позицията „Мама знае най-добре”. И е налице рискът това мощно „НИЕ” да заглуши още неукрепналото и незряло „АЗ” на детето. Не е учудващо, че през пубертета тези деца срещат огромни трудности, да си отговорят на ключовия за възрастта въпрос: „Кой съм аз?”. Как да разбереш кое е твое, кое е на мама, какво можеш ти, а какво мама, какво искаш ти и какво мама, кое си постигнал ти и кое – мама. Списъкът може да продължи още много, много дълго. Трудно е с отговорите. Особено, ако до този момент си разчитал някой друг да ги даде.

„НИЕ”-то е толкова мощно, че може да повлияе и на майката. И тя забравя, че освен майка е и съпруга, специалист, приятелка… именно тогава се появяват онези дреболии, случайности, обстоятелства, които й пречат да направи крачка встрани от детето си. Защото единствената роля, в която се вижда, е тази на майка и се оценява само през нея. Тогава могат да се чуят такива парадоксални изказвания, като „Нали ние сме мъж!”. Смешно? Не – страшно е! „Ние сме вече на гърне”, а след това… „Ние сме първолаци”…, „Ние ще кандидатстваме”…, „Ние ще се женим!”. СТОП!

Всъщност, спирачката трябва да я сложим много по-рано, защото „НИЕ” може да набере сили, като тихоокеански тайфун, който помита и личността на детето, и личността на майката.

„Синът ти... Синът ми...”

„Синът ми много бързо учи чужди езици”, но „Синът ти пак не си е оправил стаята”. Интересна игра с местоименията. Какво е обаче посланието, което отправяме към детето? Ти си мой син, обичам те и те приемам, когато си успешен и слушаш, НО… ако не си – се отричам от теб и ставаш син на баща си. Започва една игра на приемане и неприемане, която сериозно подкопава и самооценката на детето, и усещането му, че светът е сигурно място и „спасение дебне отвсякъде”.

Играта с „МИ” и „СИ” може да придобие и други измерения. „Кажи на дъщеря си да не ме ядосва!”. Кой – кой е в семейството, кой – за какво носи отговорност и кой – каква власт има, не е ясно. А това е добра рецепта за бъдещи проблеми.

„Ние сме ние. А той?”

Сам по себе си, този израз като че ли не крие голяма опасност. Но той може и да е и сигнал за наличието на коалиции в семейството: мама и детето срещу татко. До към шестата година детето е добре да е равно отдалечено (или по-точно приближено) емоционално и до двамата родители. Бащите по-бързо „придърпват” сина към себе си, започват да играят разни „мъжки игри”, да водят „мъжки разговори”. При липсващ или отсъстващ баща, нещата стават много по-комплицирани.

Често пъти съвременните татковци стават за детето нещо митично, непонятно и недостъпно. Той излиза сутрин рано, целия ден е някъде „на работа”, занимава се с нещо важно, а вечер се връща уморен. Има сили само да хапне и да седне пред телевизора или компютъра. Като цяло работата, увлеченията, животът на бащата протича извън вниманието на детето. Бащата не е партньор в игрите или помощник за домашните, а някаква заплашителна и наказваща дистанция. „Ще кажа на баща ти и той ще ти даде да разбереш!”. Всъщност, за това дистанциране на бащата не малка роля играе и майката. Въпреки че след това настойчиво го обвинява, че не се интересува от децата. Понякога отношенията мама-дете се капсулират така, че е трудно, почти невъзможно, между тях да проникне някой друг. Семейството започва да функционира по модела: „третият е излишен”. Може да се случи и още нещо. Чувайки от жена си не един и два пъти „НАШИЯТ татко”, е нормално мъжът да престане да я възприема като нещо отделно и като сексуален обект. С дъщерите не се спи, нали?. Това е едно от най-мощните табута в нашата цивилизация. Усещайки инстинктивно, че има опасност семейното ложе да остане пусто, обикновено бащите започват да „придърпват” жените си и да разрушават онова „Ние” и да го заменят с ново – „Ние”-родителите.

Всичко, което прочетохте, не цели да въведе езикова реформа в българския език. Не бива да спираме да използваме местоименията, а просто да станем по-внимателни кога, колко често, в какви случаи, пред кого ги използваме. „НИЕ” – семейството, „НИЕ” – съпрузите и „АЗ” – мъжът, жената, детето.

Март 2010г.