Приказка за първото влюбване

Недялка Грозева

За пръв път се влюбих в първи клас. В най-умното, интересно и приятно момче тогава – Владимир с лешниковите очи. Чувствах непреодолимо вълнение в негово присъствие, което изпълваше с безконтролна руменина бузите ми. Всяко случайно споменаване на името му завихряше полети на хиляди пеперуди в стомаха ми, а разговорите с него бяха най-сладката част от деня, повод за бъдещи мечтания и размишления, за това с коя дума какво точно е имал предвид. Разбира се, за общо разочарование на женското конспиративно мислене, момчето в повечето случаи обикновено имаше предвид точно това, което казва и съответно не казваше нищо особено. Каквито и да бяха думите, идещи от неговите уста обаче, аз ги виждах пълни и преливащи от тежък смисъл... След време пътищата ни се разделиха, но аз и досега си спомням Владко като първообраз на любовта и мечтания мъжки облик. Помня, че макар да бяхме само в първи клас, той беше много възпитан, не употребяваше лоши думи и винаги гледаше да отвори някоя врата или да помогне с чистенето в столовата.

Междувременно аз се стараех да заинтригувам неговото внимание по най-неадекватния начин. Удрях разни съученици, за да покажа физическа сила, вместо да въртя къдрици на пръста си. После и мен ме удряха. Друг път се налагаше да изпълнявам сложни и комични номера като шпагати в класната стая и въобще всякакви трикове, които привличаха внимание. Но това не бяха онези галещи егото възгласи на възхита, нито онази червенокилимна слава, която да те направи атрактивен и желан. По-скоро се държах като клоун – сам с номерата си на голяма и пуста арена с огромен прожектор, протегнал лъчите си алчно към непохватно изрисуваното му лице. Често падах и се спъвах на «сцената» и хората се смееха. Аз се укорявах, срамувах, мъчих се, но накрая и аз се засмивах. Просто трябваше да мине малко време. Изглежда някои момичета сякаш бяха родени научени винаги да казват точните думи, да се усмихват и да се закачат сладко, да играят кокетно с дантелите на полите си. Струваше ми се непосилно и неизпълнимо изпитание. Затова реших, че е по-лесно да бъда като момчетата. Ако не друго, станах приятел с повечето от тях.

Любовта стъпваше твърдо и сериозно заявяваше, че не може да се купи в магазина. С времето влюбването често се оказваше въпрос на живот и смърт и мъчителни терзания. Това, което реално се случи с порастването, е че влюбването вече не бе онова непринудено и забавно изживяване. Напротив, да се влюбиш, означаваше да очакваш, да предполагаш и да страдаш. Ето защо, смея да вярвам, че детското влюбване е едно от най-щастливите преживявания в живота. Може би и защото е преди много други преживявания. То не очаква, не задължава, не причинява безумна и излишна болка, не се самоизтезава. Макар доста често да се проявява под формата на маниакално влечение към даден човек, въпреки това то съществува основно като трепет и кикот, и е само още един повод за щастие. Децата се радват на усещането, закачат се, дърпат си косите и чантите, крият си тетрадките, гонят се, настигат се и после се смеят дълго и звънко. Успяват да се забавляват с чувствата си и не ги взимат толкова насериозно, драматургията все още им е чужда. А дори и да сме драматизирали като малки, по-големият процент от случаи не е заради всепомитащата и безмилостна болка, а заради позата и стремежа към внимание. И това е напълно разбираемо. Макар вече в младите поколения повечето неща да се случват безсрамно бързо, ми се ще да вярвам, че първото влюбване остава едно от най-чистите и свободни преживявания за детето и малка стъпка към голямото порастване. Най-красивата част от това е, че децата свободно и някак безгрижно показват първите си любовни чувства. Преди всичко те се радват на силата на новото усещане, на виталността и аромата на любовта, защото са непредубедени и без предразсъдъци. Любовта им е като ябълкова пъпка, която тепърва ще разцъфти и узрее в чуден плод, на който ни остава единствено да се насладим. По пътя на тази любов човек прави странни и смешни неща, за да впечатли своя избраник.

Докато разглеждаме старите албуми със снимки пред чаша какао, можем да си припомним немалко интересни случки за живота ни в «онези» години, които да разкажем на децата си. Снимката от шести клас в кабинета по физика винаги може да ни усмихне със спомена за ухажора, който с гонитбата и ударите с показалката на учителката, бе сигурен, че така най-топло ще изрази своите чувства...

Февруари 2009г.