Учители и училища
Съвременна новела с ретро елементи

Бранимир Николов

Всички училища си приличат – по своите сгради и предназначение. Българските училища изглеждат така: голяма сграда, най-често с два входа/изхода, физкултурен салон встрани от сградата, двор с различни съоражения за физическа подготовка и място за платформа, която на 15 септември и 24 май се превръща в празнична сцена.

Посетителите на училищата също си приличат – будни човечета между 7 и 18 години, събиращи знания, приятели и спомени за цял живот.

Учителите в училищата обаче не си приличат. Освен по едно – помниш ги за цял живот. Това което ги отличава един от друг, е дали ще ги запомниш с добро или с нищо.

Учителят Бараков и децата

Някога, по времето на развития социализъм, в едно обикновено софийско квартално училище, работел един начален учител. Той бил странна птица, най-малкото защото бил мъж в тотално женската професия на педагог на малки деца. Освен това изглеждал страховито – имал брада и мустаци, бил внушителен мъж. Децата обаче го обожавали. Тази странна птица, учителят Бараков, бил боготворен от малчуганите. И нямало как да е иначе, след като носел на дечурлигата торти, организирал им игри и съзаклятничил заедно с тях. Самата му поява в училищния двор, била съпроводена с детски писъци и крясъци и няколко хлапета незабавно увисвали върху него.

Често пъти Бараков купувал цяла торта и литри боза, което пращало децата в екстаз. Той ще бъде запомнен и с това, че вместо да кара децата да пишат съчинения „какво са правили на село при баба и дядо”, им пускал музика и искал от фъстъчетата да напишат какво си представят. По този семпъл и елегантен начин, учителят Бараков провокирал тяхното въображение, без да ги хвърля във водовъртежа на задължителните тогава (пък и днес) клишета.

Първият ми учебен ден

Суматоха, нови дрехи, лисване на чаша вода пред вратата. На мен естествено, ми е нервно. Шумното присъствие на баба ми ме прави още по-нервен. Това е усещането ми за първия учебен ден. За онзи специален 15-ти септември, който никога няма да забравим. Защото ни е първият.

Спомням си още, че ревах като магаре и се дърпах като такова преди влизане в първата ми класна стая. Защото не можех да чета... гладко и другите щели да ми се смеят. Години по-късно, гледам на всичко това като на почти позорно, но все пак начало, на едно нелошо приключение. В което си сам, в напълно нова среда и много имаш нужда от някой, който със сигурност е на твоя страна и ще помага, ако се наложи.

Този някой е първата учителка. Сигурен съм, че я помниш. Имали сме много учители, но първата другарка или госпожа, е личният ти Кирил и Методий, който те светва, че химикалката може да бъде ползвана не само върху тапетите. Първата учителка ти показва как можеш да си напишеш името и да смяташ задачи, решението на които е в брой патици. Тази жена е изключително важна за всяко дете, прекрачило училищния праг. От нея зависи дали училището ще бъде забавление или досада. Дали там детето ще намира поле за изява или място, на което се ходи по задължение. На нейните такт и търпение ще разчитат двайсетина душички, поемащи по пътя на знанието. Това е причината всички да знаем, че за първолаче се търси учителка, а не училище.

Моите родители вероятно не са знаели този факт. Или пък моята (тогава) другарка, не е давала вид да бъде това, което се оказа. Пълно разочарование, поне за мен. Няма как да е иначе, след като ме набеди пред всички, че съм въшлив, при положение, че не аз бях този, който вонеше на купрол (подло!). Изтропа на родителска среща, че не съм решил „задачата с крушите”, което странно защо, се възприе като проблем (още по-подло!). Освен това, се държеше доста по-добре с децата, чиито родители бяха активни в училищните мероприятия (истински подло!). И за финал, разбира се, моето малко отмъщение към нея, след като й размахах речник, докато връщах съчинение за корекция на нейната грешка...

Добра или лоша, ще я помня винаги. И винаги ще съм й благодарен по някакъв начин. Защото все пак, тя бе човекът, който широко ми отвори вратите на знанието. И ми даде свободата да тръгна накъдето си поискам.

Учителят Бараков и системата

Един ден директорът на кварталното софийско училище помолил другаря Бараков да бъде така добър да си обръсне брадата и мустаците. Според социалистическите нрави, начален учител не би следвало да изглежда по този начин. Бараков обаче отказал. Продължил да идва на работа с поддържана, но все пак рунтава физиономия. Децата продължавали да го обожават. Тортите и бозата не спрели, съчиненията върху музика – също.

Докато един ден, учителят изненадващо напуснал. Децата тъгували за него. Впоследствие разбрали безценния урок, който техният преподавател им дал без думи.

Другарят Бараков продължил да работи с децата и за тях. След като напуснал обикновеното, софийско квартално училище, той бил един от първите, които организират т.нар. Зелени училища. Любимото на всички малчугани, изнесено извън града образование, под формата на детски лагер. Не бил вече в училището, но децата пак били при него извън училището – отново го обожавали, хапвали торта на корем, играели заедно и пишели съчинения върху музика.

Има ли значение къде е работил този учител? Важното е дали твоето дете е успяло да бъде в неговия клас.

***

Общото между началната ми учителка и другаря Бараков е, че са учители. Тук свършват приликите между тях. Но това, което всеки от двамата по своему е дал на възпитаниците си, е много повече от знания. Ценното е това, което сме научили а безценното – това, което остава в нас след като напуснем училище и продължим пътя си в живота. Затова за моите деца аз избирам първо учителя и след това – училището. Търся учителите, които общуват с детето, които му помагат само да иска да стигне до там, където те трябва да го заведат.

Септември 2009г.