Лъжи ли са детските лъжи?

Анета Жечева

„Не аз, котето изяде шоколада!” - заявява с невинен поглед 5-годишното синче, въпреки че лицето, ръцете, че и дрехите носят следите от скорошно пиршество.

„Всичко в училище е О.К.” - твърди уверено 12-годишната ви дъщеря, а трета седмица класната настойчиво ви кани на разговор (не че вие знаете за това).

Първото може да предизвика опрощаваща усмивка, а второто да докара родителите над точката на кипене. И преди да започнете разпит в стил „средновековен инквизитор” – с ръце на кръста, смръщени вежди и присвита на черта уста – нека да помислим откъде тръгват детските лъжи.

Лъжите фантазии

Ако 4-5 годишното ви хлапе сутринта разкаже как цяла нощ в спалнята му са летели пеперуди, не си струва да му доказвате, че няма как да се появят зимата, в апартамента ви на осмия етаж и в центъра на големия град. Децата обичат да си измислят невероятни истории и това не е измама, просто защото все още не отличават много ясно реалността от фантазията. Тези небивалици не носят вреда никому, а свидетелстват за добре развито въображение.

Лъжата като отмъщение

Често пъти нараненото самолюбие е причина за детските лъжи, особено при най-малките. Те са много чувствителни по отношение оценките на околните за себе си. Ако тези оценки са нелицеприятни или възрастният е направо груб към малчугана, се появяват истории, които като че ли ги компенсират. Ако в детската градина са се присмели за нещо на сина ви, той може с ентусиазъм да ви разкаже как учителката се е подхлъзнала и паднала или че на Гошо са му се скъсали панталоните. И всички са им са се смели. Нужно ли е да уточняваме на кого именно са се смели? Преди да тръгнете да съчувствате на пострадалите или да се питате дали не отглеждате садист в къщи, нека да уточним, че има цяла поредица от психотерапевтични техники за сваляне на стреса, построени именно на този принцип.

Лъжата като компенсация за провал

Ако родителите очакват от дъщеря си винаги, ама винаги да носи шестици, не е чудно, че при получаването на по-слаба оценка се появява лъжата. Ако момченцето от малко е учено, че мъжете не плачат, то не може да разкаже, че го обиждат в детската градина или училище. И започва да разказва истории, в които Пепи са го блъснали и се е разплакал или Мартин си е ударил коляното и… е плакал. Детето ще започне да мами, когато усеща „условната любов” на родителите си – „Ние ще те обичаме, ако си най-добрия ученик, най-смелото дете, най-…, най - …, най - …!” – и не премине през тази „висока летва”.

Друга форма на лъжа е когато детето започва да се хвали с несъществуващи постижения. Те възникват когато малчуганът се чувства хронически неуспешен в това, което е главна ценност не за самия него, а за неговите родители. И се раждат историите за героични подвизи и успехи. Лъжливият самохвалко е недохвалено дете.

Лъжата като бягство от правила и забрани

Какви ли не измислици се появяват на бял свят, в отговор на класическия родителски въпрос „Защо не си … (купил хляб, прибрал играчките, написал домашното…)?”. Отговорите могат да варират от банално главоболие, през кучето, което е откраднало торбата с хляба, до приземило се в стаята НЛО. И ако това се случва прекалено често, е добре да се замислим, дали системата от правила и забрани около детето не е прекалено строга. Тактиката да се изобличава малкия измамник с: „Не лъжи, всичко ти е написано на челото” може би не е най-ефективната. Най-вероятно хлапето ще се опита да прикрие с ръка „издайническото” чело и ще продължи да си съчинява, гледайки ви право в очите. И ако наказанията са прекалено сурови, е много вероятно лъжата трайно да се настани в дома ви.

Типични стават тези лъжи през пубертета. Те са опит да се завоюва автономия, ако родителите са прекалено намесващи се и опитващи се да контролират изцяло личния живот на детето си. Това са лъжи-бунт, лъжи-протест.

Лъжите от добро възпитание

Ако някой каже, че никога, пред никого не е казвал лъжа – трудно ще му повярваме! Срещаме познат на улицата и след традиционния въпрос: „Как си?”, „лепваме” жизнерадостна усмивка на лицето и отговаряме бодро: „А, добре. Всичко е наред!”. Въпреки че върху главата ни са се стоварили толкова беди, че биха потопили и самолетоносач. Детето бързо усвоява този модел на поведение. Знаейки как ще реагирате на „горчивата” и „невъзпитана” истина, то ще предпочете да ви каже „възпитаната” лъжа. И ако не обича да ходи на гости на баба и дядо на село, то ще го скрие дълбоко в душата си и на въпроса – капан: „Нали искаш да отидем при тях?” ще отговори утвърдително и дори ще кимне с глава. Рискът е детето да усети, че има полза, когато лъже. Например, че ще получи похвала от мама, че е добро дете. И ще започне честичко да използва лъжи-манипулации.

Става опасно, когато лъжата по принцип се одобрява (гласно или негласно) от семейството. Това са онези ситуации, в които караме детето да излъже досадната съседка, че не сме вкъщи или твърдим, че таткото са го задържали в работата, а той се прибира видимо развеселен и с несигурна походка. Разбира се, родителите не учат съзнателно и целенасочено детето си да лъже, но… примерът е заразен. Всъщност, децата се сблъскват с модела на общуване с и без лъжи буквално от раждането си. Майката казва на плачещото си бебче: „Секунда, ей сега ще те нахраня” и се забавя с някакви 10-15 минути, вършейки други важни неща. Детето започва да усеща, че нещо не е на ред и го лъжат. И ако това стане практика, моделът се закрепва още в тази ранна възраст. Златното родителско правило е: ако не си сигурен – не обещавай!

Детската лъжа, както и всяко друго явление в семейния живот, не „расте” на празно място. И ако се опитаме да се борим с нея, без да преодолеем причините, тя просто ще стане по-майсторска, по-добре обмислена. Лъжата може да ни каже какво е „заключено” в детската душа, какво тревожи и мъчи детето ни. И без да излишно да драматизираме и вкарваме в употреба „така не трябва!” и „забранявам ти да ме лъжеш!” можем да подскажем на детето си друг начин, чрез който да се справя с проблемите.

Септември 2010г.