За бате Енчо и детските усмивки

Интервю на Светослава Димитрова
и Магдалена Симеонова

Кой не знае бате Енчо, кой родител и кое дете не са чували за него? Усмихнат, ведър, ентусиазиран от живота, с щедри ръце раздава добро настроение от екрана. Това го знаем всички. Познаваме го най-вече като водещ на детското развлекателно шоу „Кой е по-по-най?”. Бате Енчо обаче е и организатор и участник в много благотворителни и обществени прояви, художествен директор на известен детски развлекателен комплекс в София, автор и режисьор на пиеси за куклен театър, телевизионни предавания, преподавател в НАТФИЗ...

След месец популярният творец на детски усмивки Енчо Данаилов ще отпразнува 50-тия си рожден ден, но извоюваното и запазено като марка обръщение „бате” се явява естествена спирачка в иначе еднопосочния поход на времето. Любимецът на децата (а и не само на тях) е роден в Русе и се хвали с щастливо детство с мирис на моторни масла и къдрин. Баща му е един от първите мотоциклетни състезатели в България, а професията на майка му – фризьорка, е възпитала у събеседника ни отношението на ценител към красивите и „добре направени” жени.

Как се представяш – като бате Енчо или като Енчо?

Ами напоследък се получава нещо такова – „Виж го тоя чичко, моето дете – този чичко е бате Енчо”. Така че вече съм чичкото, на когото викат бате Енчо.

Роден си в Русе, учил си в София, работил си доста години в Пловдив, сега пак си в София – къде се чувстваш у дома?

Навсякъде. Често питам децата „От къде си?” – и най-обичам да ми отговорят „От България”. Защото и аз съм така, от България. Навсякъде имам много приятели и тъй като това е най-важното, да имаш среда, приятели, работа – това ми помага да се чувствам у дома в цяла България.

В телевизионното си предаване винаги задаваш въпроса „Какъв искаш да станеш, като пораснеш?”. Ти какъв искаше да станеш?

Винаги отговарях по един и същи начин: интелигентен човек с висока култура. Понеже съм си мързелив от малък, не исках много работа и така отговарях. Иначе исках да съм ако може, всичко – поет, милиционер, артист.. Викаха ми Енчо Багаров – когато бях малък, Енчо Багаров и Георги Парцалев бяха една звездна двойка в хумора. И понеже бях зевзек, обичах да разказвам вицове, да правя нещата да са весели – и ми викаха Енчо Багаров.

Какво ти дава работата с децата?

Ами какво ми дава, заплата. Чудесно е, че мога докато забавлявам децата, да си изкарвам хляба, че и не само него, ами и сиренето, и кашкавала... Много ми е хубаво да работя с деца. Има една такава мисъл, че каквото посеем в децата си, това ще пожънем след години. Аз съм щастлив да съм в ролята на един „жътвар”, да оставям по частица от себе си у всяко дете, с което се срещам. Китайска мъдрост гласи, че човек в живота си трябва да посади дърво и да построи къща. Дървото обаче може да изсъхне, а къщата – да се събори. Най-важното е да оставиш мисълта си у своите ученици и последователи. Опитвам се да оставя своите мисли у децата, с които общувам, да им дам нещо от себе си, да ги изградя и аз като хора.

Гледаме те в „Кой е по-по-най” повече от 10 години. Това са няколко поколения деца – участниците са най-често на по 4-5 години. Различни ли са децата на тази възраст през годините?

Да, много са различни. Сега има много повече информация, която стига до тях, нови теми владеят пространството. В предаването не аз провокирам децата за разговор, както често ме „обвиняват”, а се оставям да бъда провокиран от тях. Те водят разговора. Сегашните деца много по-свободно общуват. Отношението ми към децата е „научна основа”. Един от основните елементи, овладени в класа по кукловодство на проф. Атанас Илков беше „вяра и наивност”. Професорът ни караше да наблюдаваме деца и след това да съпреживяваме как ходят, как гледат, как си подбират речта и да се вживяваме в образа на детето и така да усетим детската вяра и наивност.

И на екрана и тук, провокираш искреност у децата. Какво провокира тази искреност у родителите? Има ли негативни реакции?

Ще повторя, че не провокирам искреността у децата, а се поддавам на тяхната искреност. Оставям се те да ме водят. Това, че децата се изказват свободно за много неща, свързани със семейството и родителите им е прилагане на конвенцията за правата на децата. Всяко дете има право на свое собствено мнение (списание Шарено публикува в 1 брой част от конвенцията за Правата на детето – бел. ред.). За съжаление в България има много хора, които не желаят децата да имат своите права, а още по-малко – да ги упражняват. Въпроси като „Бият ли се вашите вкъщи”, „Има ли скандали у дома” не принизяват децата, а вадят на повърхността темата за семейното насилие. Децата трябва да се изразяват свободно, да казват това, което става с техния личен живот.

Родителите не реагират отрицателно. Напротив, случва се да ме спрат на улицата хора и да ми кажат „Ей, бате Енчо, трябва да доведа и моето дете при теб, да видим какъв съм в неговите очи.” Всички, които идват в „Кой е по-по-най”, са напълно наясно, че аз ще им задавам неудобни въпроси, тоест, ще говоря с тях, както се говори във всяко едно ток шоу. Хората идват съвсем доброволно, от цялата страна, някои – дори от чужбина.

Баща си на две дъщери – някоя от тях участвала ли е в предаването?

Да, малката участва, тогава беше на 3 години. Аз предупредих публиката, че това е моето дете. Майка й предварително започна да я учи как да отговаря на въпросите, които ще й задам. Тя обаче, когато стъпи на сцената каза съвсем други реплики, което е още едно доказателство, че децата сами решават как да постъпят. Каза, че когато порасне, иска да стане майка. Разговора стана много интересен, аз я попитах има ли спомени от раждането си – и тя започна да разказва. „Бравометъра”, с който публиката дава своя глас за децата отчете най-висока скала и тя, без да иска, стана Мис на шоуто, благодарение на аплодисментите на публиката.

Това, че работиш с деца помогна ли ти да бъдеш по-добър родител?

Аз винаги съм наблягал повече на приятелските чувства към децата си, отколкото на родителските. Голяма мъка беше, докато убедя дъщерите си, да ме възприемат като приятел, а не като родител. Особено малката, най-трудно го прие – тя очаква от мен да съм строг и да налагам мнение. А аз не го правя. Много по-лесно е да помогнеш на детето си, ако има проблем, като приятел, отколкото като родител. Когато бях малък винаги съм си мислил „Дано като порасна, да не забравя какво е да си дете.” И съм щастлив, че не забравих!

Септември 2007г.