Да бъдеш избран

Интервю на Магдалена Мартева

Някой беше казал, че животът обича силните личности и в този смисъл, Даниела Бонева е една особено обичана от живота жена. Педагог с невероятен подход както към възпитаниците си в училище и децата, с които работи в “Асоциация дислексия”,така и към собствените си деца. И ако името на Даниела не ви говори нищо – след този разговор ще я запомните. За цял живот.

Какъв беше за теб пътят от породеното желание за дете, до момента, в който стана майка?

Пътят към осиновяването е много различен за всеки. При някои решението идва бързо и някак естествено, при други е резултат от дългогодишни размисли и преодоляване на вътрешните бариери. Още преди да се оженим, с бъдещия ми съпруг бяхме постигнали съгласие, че искаме „поне две деца”. Но..нещата не се развиха според нашите планове. Естествено, ходихме по доктори, търсейки причината за невъзможността да имаме дете. Ако кажа, че не съм го изживяла тежко, значи да излъжа. Но не би било вярно и да твърдя, че съм изпаднала в депресия. Със съпруга ми вече бяхме си говорили, че има и друг начин да имаме къща, пълна с детски смях. За нас не стоеше въпросът дали да осиновим дете, а кога точно да го направим. Не изпитвахме никакво колебание, а както се оказа по-късно и късметът беше на наша страна.

С какво ви се наложи да се борите, за да сте заедно с децата си?

Носехме много любов в сърцата си и искахме да я споделим. Често съм попадала на въпроса дали осиновяването има за цел да удовлетвори повече потребностите на осиновителите от дете или на детето от родители. Естествено е, когато имаш потребност от нещо, да го търсиш, за да запълниш празнотата; но също така е естествено, когато разполагаш с нещо в повече, да го споделиш.

Дали ми се е наложило да водя битка за децата си? Не бих казала. Дали ще водиш битка с хорското мнение зависи само от личната ти нагласа. За мен осиновяването е също толкова естествено, колкото и раждането – друг начин да създадеш семейство, да дариш и да получиш любов. Случвали са ми се всякакви забавни „диалози” – мисля, че всеки, осиновил дете, би могъл да си направи огромна колекция от „умни” коментари. Но каквито и въпроси да са ми задавали, винаги с гордост съм казвала, че и двете ми деца са осиновени.

Децата ти растат със самочувствието на избрани. Всъщност, как взе това решение – децата ти да знаят, че са осиновени. Трудно ли е да се обясни такова нещо на дете?

Да, децата ми знаят, че са осиновени. И знаят, че в това да си осиновен няма нищо лошо, напротив – то означава да си по-желан, по-чакан, по-обичан. Това означава да си най-красивият и ценен дар, който съдбата е поднесла на твоите родители. Това в крайна сметка означава, както казваше дъщеря ми когато беше по-малка, „да си избран”.

Когато със съпруга ми решихме да осиновим дете, ние взехме и другото, не по-малко важно решение – че това дете ще научи от нас истината за себе си. Децата са си деца – няма значение как са се превърнали в част от нашия живот – те са НАШИТЕ ДЕЦА. Но има и друго – личната история на едно осиновено дете не започва от деня, в който то е срещнало родителите си (не харесвам думата „осиновител”). Защото детето е БИЛО и преди този ден и трябва да знае откъде идва, за да може уверено да крачи по пътя, който му предстои да извърви. Много е трудно да живееш с чувството, че идваш от нищото.

Какво мислиш за приемните семейства, както и за инициативите, които се подемат обикновено по празници – да вземем в дома си дете за два-три дена?

Приемните семейства – да, аз съм ЗА тази форма на отглеждане на децата, които по някаква причина не могат да бъдат осиновени (най-често заради неуредени документи). Лично аз смятам, че трябва да се предпочита дългосрочно настаняване на децата от най-ранна възраст, но е хубаво да има и семейства, готови да приемат дете „по спешност” за ден-два или за седмица. При всяко положение считам, че приемното семейство е по-добрият вариант от социалната институция.

А дали да се взема дете за празниците вкъщи? Не съм убедена, че това е най-доброто за детето – когато веднъж за няколко дни то поживее в семейство, бъде обградено с грижи и внимание, почувства се „специално”, как мислите ще преживее връщането в реалността? Травмата може да е голяма и трудно преодолима.

“Тромава” ли е системата и процедурата по осиновяване на едно дете в момента?

Да, в много случаи процедурата се оказва тромава. Вярно, че за това също си има причини – семействата често поставят изисквания към детето, което ще осиновят – пол, възраст, етнически произход, здравословно състояние. Но бих казала, че ако има нещо, което трябва да се промени, това е срокът, в който биологичните родители на детето трябва да вземат решение дали ще отглеждат детето си, или ще го дадат за осиновяване. Защото в домовете е пълно с деца без „отказ”, чиито биологичната майка е проявила двойна безотговорност – веднъж като е изоставила детето си в дом, и втори път – като го е лишила от възможността да намери любящи родители.

Разсиновяването е?

Най-болезненият и несправедлив акт по отношение на детето. За мен това е недопустимо. Каквито и да са проблемите, бягството от тях не е спасение.

Биологични родители и осиновители – къде е разликата? Какво означава да си родител?

Трудно бих могла да отговоря на този въпрос. Не искам и нямам право да съдя никого. Казвала съм много пъти – мога да приема решението на една жена да се откаже от детето си (така е преценила тя), мога да простя подобна постъпка, но не мога да я разбера. За мен няма сила и обстоятелства, които да ме накарат да поставя себе си над децата си. Дали има разлика? Разбира се, че има. Деветте месеца преди да се родим и появата ни на бял свят са безспорно изключително важни периоди в развитието на всеки от нас, но те не правят от една жена майка. Майчинството, родителстването изобщо (не бива да забравяме и татковците) се гради в безсънните нощи, в топуркащите детски крачета, в грейналите очички, в пълните със забележки ученически бележници, в болката от разочарованията и в триумфа на победите – не нашите, а на децата ни.

Две различни жени са родили децата ми и са избрали да не се грижат за тях. На аз съм тяхната майка, защото любовта, доверието, общото ни вчера, днес и утре е това, което ни свързва по-здраво от всякаква биология.

Октомври 2007г.