Частен семеен случай: Лара и Владо Береану и тяхната дъщеря Бернарда

Интервю на Светослава Димитрова

От Лев Толстоевото „Щастливите семейства си приличат”, до днешната трактовка на успешен брак има дълъг път, със стотици завои, десетки проходи и най-разнообразни маршрути – по този път вървят и известни, и обикновени фамилии, създават свои поколения, обогатяват семейната памет, променят или запазват традициите и така животът повтаря една история на всички времена, която не само, че не допълва с още думи казаното от руския класик, но го съкращава: „Семействата си приличат.” Не бива обаче да сме прекалено общи, затова сега ще разгледаме един частен случай на семейство.

Срещнах се Лара и Владо Береану на по кафе в събота сутрин – за тях този ден от седмицата се оказа, е най-работният. За мен – също. Затова събрахме шарената си среща между няколко техни ангажимента и още толкова мои и без да се бавим и суетим излишно, включихме диктофона, чиито запис започва със скъсване на пакетче кафява захар за кафето.

Семейството ли е на първо място при вас? Какъв е вашият модел?

Лара: Основният модел при нас е, че няма модел – няма някакви правила или неща, които да са се изградили като принципи. Няма модел, няма рецепта и мисля, че това е основната причина толкова много години да сме заедно. При нас не е детето центъра на семейството – всеки сам за себе си е център и тези три, поотделно съществуващи си центъра се вписват идеално и си правят една шарена картина, ако мога така да я определя.

Владо: Всъщност, дъщеря ни Бернарда, постоянно се опитва да е център, ама не успява. Тази борба обаче я закалява и сигурно един ден ще стане много властна натура – те нали така, при неуспешни борби, се изграждат властните хора...

И двамата сте популярни лица от екрана – кой има водещата роля у дома?

Владо: Естествено че аз имам водеща роля! ... (тук, както класически се отбелязва в списанията, ще отбележим и ние, че Лара избухва в шумен смях, който дава повод на и без това любопитните погледи да се завъртят на 30, 60, 90, 150 градуса, зависи кой къде е седнал.)

Лара: Веднага ти давам един пример: обикновено родителите са едни треперещи над детето си добри хора, но при нас положението е друго: в нашето семейно трио се наблюдава едно почти постоянно обединение на двама срещу един – и най-често това обединение е на мен и Владо срещу детето... в едни постоянни смешки и шеги, с които тя вече започва да свиква и да не ги приема с тежък драматизъм, като в началото. Нерядко обединението е на нас двете срещу Владо, но напоследък се забелязва и тенденция те двамата срещу мен, което е леко тревожно, трябва да взема мерки!

С какви интереси е Бернарда – опитвате ли се да я насочвате, бихте ли избрали професия за нея?

Лара: Бенджи, откакто се е родила, живее в една среда, в която се говори за телевизия. Станало предаване, не станало предаване, идеи за ново... виси в телевизията между камерите, веднъж заспива, веднъж не заспива. Всичко това на нея й е много близко, част от нея е. Но, има и вариант до такава степен да я отврати, че да не пожелае да стъпи в телевизия. Ние не сме хората, които я насочваме в случая – тя самата се насочва в коренно различни посоки. Веднъж играе тенис, после се записва да танцува брейк, третия месец е на класически балет, после решава че ще се занимава с математика.... ей такова, шарено.

Владо: Аз си мисля, че това, с насочването към професия е много погрешно. Такива, „насочени” към определена професия хора може и да имат успех, но обикновено впоследствие са много нещастни, по най-различни причини. А от друга страна, много от успешните хора, започват да се занимават с любимото си занимание доста късно. Най-нормалното според мен, е детето да си се лъкатуши – колкото повече интереси, толкова по-добре. Дъщеря ни Бенджи е съвсем нормално дете – не дава наченки на гениален музикант или нещо такова, само Лара й вменява такива неща – че е изключителен талант, ама то това е необходимо в детска възраст – да има кой да ти подхранва илюзиите...

Лара: Между другото, Бенджи неотдавна получи покана да води конкурса за детска песен на Евровизия (България за първи път участва и с детска песен на Евровизия). Дори не й казах – категорично прекъснах това много рано. Направих го, защото когато тя се появи на сцената, никой няма да гледа дали се справя или не се справя, дали е талантлива, а всички ще си кажат „А-а-а, това е детето на Лара и Владо Береану, ясно защо са я взели.” Ако тя допусне и една грешка в ефир, защото предаването е на живо, всички ще кажат – „Еее, какво бездарно дете, ясно защо са я взели – защото е детето на Лара и Владо.” Докато другото дете, като допусне грешка, ще кажат „Е, сладичко е – детенце е.” Бернарда има абсолютното нещастие да трябва да бъде наистина перфектна, за да допусна аз, да се занимава с такова нещо – много дълго съм работила с деца, много бездарни, бутани от родителите си деца съм видяла покрай мен и това ме е отвратило. Нейното нещастие е, че винаги ще бъде сравнявана с нас и за да се докаже, трябва да е много, много повече от добра.

Владо: Затова, нейният шанс е да стане или тенекеджия, или бояджия – щото ние не сме такива и в това може сама да се доказва.

Тук следва кратък, частен преглед на темата кой е по-строгият родител – става ясно че е Лара, но всъщност е Владо. Когато се оформи повод за мъмрене придружено с наказание, Лара много вика и се пали, а Владо никак – казва една дума и тя има много по-голяма тежест пред продължителката на поколението – Бернарда. Когато пък има повод за семеен скандал на съпружеска основа, го решават много бързо.

Лара: Ние се спречкваме за толкова незначителни неща, че се разрешават от само себе си. Освен това, Владо много бързо се убеждава, че реалитито за манекенки е по-добрият избор от някой гаден екшън, който дават по каналите – нашите спречквания са на тази тема.

Владо: Мисля, че много се преувеличават проблемите в семейството – това навярно се прави от психоаналитиците, които вече за съжаление ги няма в училище и понеже нямат работа, се стараят да си създават – като измислят такива проблеми в семейството, които човек да ходи да ги решава при тях. Според мен, във всяко семейство проблеми или има, или няма. Ако ги има, хората просто трябва да се развеждат. Психолозите с нищо не могат да помогнат – в това, че Лара иска да гледа безсмислици по телевизията, а аз – нещо по-интересно. Но, за да има мир в семейството, просто и аз гледам каквото тя и така си живеем щастливо.

Какъв е коледният дух у вас – как се подготвяте за празничните дни?

Лара: Аз съм дъщеря на един от най-известните Дядо Мразовци на България (актьорът Иван Златарев – бел. ред.). Баща ми цял живот е бил Дядо Мраз – в БНТ, в Младежкия театър, където се събираха всички деца, идваше в училище като Дядо Мраз... аз съм ограбена от това, че никога не съм вярвала в Дядо Мраз – просто защото от 3-годишна съм го виждала как се преоблича пред мен. Мисля, че тази година ще бъде първата, в която ще изпуснем магията на Дядо Коледа. Исках Бернарда да вярва колкото може по-дълго в Дядо Коледа – правила съм невъзможни неща, за да поддържам тази вяра; вече обаче я усещам, че тя започна да хитрее, да си избира някакви небивали подаръци, които Дядо Коледа ще й донесе – от рода на компютър, телевизор. Аз й казвам: „Стига, моля ти се, Дядо Коледа подарява други неща..” А тя: „Е, айде тогава да го набутаме с такива, по-скъпи”. Иначе, аз започвам да я манипулирам още от октомври с някакъв подарък, който съм преценила, че е подходящ за нея – казвам й колко ще е хубаво, ако тя си поръча точно това... естествено, тя си поръчва точно този подарък, аз го купувам, опаковам го красиво и правя някакви невъзможно магии с доставянето му вкъщи: вдигам шум, чуват се стъпки пред вратата, паля фойерверки на балкона... какви ли неща не измислям... но, тази година май вече ще си почина.

Иначе започвам да украсявам от 1 декември. Много обичам атмосферата на Коледа: всичко е в червени панделки, този кич, който присъства по Коледа е изключително забавен, мил и уютен.

Владо: Моят детски спомен е от Дядо Мраз – от Москва, където съм живял и учил от 7 до около 11 години. А руснаците си падаха страшно много по техния вариант на Дядо Коледа – с Дядо Мраз и Снежанка и навсякъде се правеха много пищни празненства, така че винаги празникът си ми е бил празник, независимо, че рядко е бил свързан с религиозната му основа.

Декември 2007г.