За любовта – в минало, настояще и бъдеще време
Среща с Наталия Симеонова

Интервю на Светослава Димитрова

Сряда вечер, малко преди 7. Около рецепцията на хотела във Варна, в който имам среща с Наталия Симеонова, цари оживление. Потриерът споделя, че отвън има няколко деца, фенове на Наталия, които я чакат да се върне от снимачен ден, заедно с екипа на „Море от любов”. Пак потриерът, разказва на момичето от рецепция, как на него приятелите му викат „Наталия”, защото успешно решава спорове и периодично сдобрява съседите и приятелите си. Замислям се за нов (за мен) аспект от работата на водещата на най-любовното предаване в българския ТВ ефир – отговорността, с която я натоварват очакванията на влюбените. Може би повечето истории в предаването й завършват с щастлив край, не само защото са попаднали под магията на телевизионните прожектори, а до голяма степен и заради усилията на Наталия, да даде още един шанс на любовта. Това чувство заема централно място в нейния живот, става ми ясно само 15 минути по-късно, когато тя е вече удобно разположена във фотьойла до мен и започва нашата шарена среща.

Разкажи ми за теб, като майка?

Като майка – и дъщеря ми може да го потвърди, аз съм преди всичко добър приятел. Избягвам назидателния тон, избягвам категоричните забрани, избягвам подтикванията, напътствията, насислтвените решения. Вслушвам се много в гласа на Вики, моята дъщеря, защото съм убедена, че когато става дума за нея, за нейните интереси, за нейния живот, тя трябва да е барометъра, който да ме води във важните решения. Старая се да откликвам на всеки нейн интерес – към ездата, към китарата, на този етап, към хоровото пеене, театралната студия – най-новата й страст, в която предстои да я запишем. Всичко това са нейни желания, които са се появявали в различни периоди от време. Но децата днес са много динамични като мислене, контактуват помежду си много повече от възрастните хора, затова е хубаво да се вслушваме в техните желания. Виктория е на почти 11 години в момента и неведнъж ми е казвала, че аз съм най-добрата й приятелка, че няма тайни от мен, понякога ми споделя неща, които наистина остават само между нас двете. Мисля, че съм от типа родители, които по-скоро наблюдават децата си и се стараят да се учат от тях. Неизбежо й предавам и моя житейски опит, чрез съвети, които тя търси от мен. Когато прояви интерес, гедам да й „налея” житейски опит, има много ситуации, с които тя се сблъсква за първи път в живота си и има нужда от моя съвет, като голям човек и родител.

Промени ли те майчинството по някакъв начин, като личност?

Със сигурност се почувствах цяла, като личност и като човек, след като родих дъщеря ми. Едва след като стане родител, човек е в състояние да осъзнае и ролята на собствените си родители. Осъзната или не, родителството е голяма промяна за всеки един човек. Това е на интуитивно, на подсъзнателно ниво. Пожелавам на всеки да го изпита и да го изживее, а на хората, които вече са родители, мога да кажа нещо което сигурно знаят – центъра на вселената се измества в този момент. В основата на всичките ти желания, стремежи, молитви, застава детето ти. Това е най-голямата промяна, която носи родителстването, защото преди това, всеки е център на собствената си вселена. Може би в това е голямата разлика между мъжете и жените и причина и за много рухнали отношения между партньори, защото при появата на детето, жената е склонна да се самоотрече в името на детето, а мъжът започва да се чувства ощетен откъм женско внимание. У много семейни двойки, които са търсили „Море от любов” за помощ, съм наблюдавала, че кризата започва точно малко след появата на първото дете – хората не са овладели ситуацията, не са изговорили очакванията си и болките си и са допуснали този най-щастлив миг в отношенията им да се превърне в началото на някаква криза. А не бива да става така. Колко е лесно, един мъж да каже „Мила, имам нужда от твоята подкрепа, имам нужда от твоето внимание точно толкова, колкото и преди да се появи нашето дете”. Струва ми се, че мъжете не се центрират толкова около децата, колкото жените.

Много жени обаче нямат възможност за истинска изява в живота, преди да станат майки и именно затова се отдават с такава сила на майчинството. Какво би казала на такива, по-затворени като характер и социална изява жени, за да не съсипят отношенията с половинките си?

Не мога да раздавам съвети, но бих споделила моите лични стремежи. Аз като че ли започнах да се уча да балансирам, след като се появи детето в семейството ни. Започнах да си давам сметка, че трябва да бъда вече на няколко места пълноценна като присъствие – и в живота на съпруга си, и в моя личен, професионален живот, и в живота на детето си, и в живота на родителите си. Около нас има толкова много важни хора, които не бива да ощетяваме откъм внимание. Може би трябва да се учим да балансираме, да говорим за нещата. Аз мисля, че в изговарянето на проблемите и на очакванията е разковничето на успешните взаимоотношения. Аз в моя живот имам такъв пример. Моят съпруг Денис не веднъж ми е казвал, че не съм права, но аз дълбоко в себе си бях убедена, че съм права – и наруших по някакъв начин баланса, впускайки се много активно в моята работа, когато Вики стана на 2 г. Тогава спрях да се държа като майка-орлица и си дадох сметка, че дори за детето ми е най-добре да има до себе си жена, която й дава личния пример на работеща, активно ангажирана личност. Впуснах се в работата и в същото време се стремях да не изпусна ролята си на майка. И може би точно в този момент не съм обърнала достаъчно време и внимание на Денис, за да се обърне той на друга страна и да потърси тази подкрепа, топлина и възторг в очите на някой, на друго място.

Много жени казват, че изпитват чувство на вина, когато се върнат към работен ритъм, а детето им е още малко и има нужда от постоянното им присъствие? При теб как беше?

Аз изпитвах по-скоро голяма еуфория, раждаше се нещо интересно, първите години на „Море от любов” ме бяха погълнали особено силно, емоцията беше много голяма. Освен това, аз боготворя моята работа и наистина имах вече физическата нужда да се върна към нея, а и бях убедена, че за дъщеря ми и за семейството ми, е по-добре аз да работя. Защото пък прекаленото вторачване в децата също не е добър избор. И не е добър пример за тях. Не мога да кажа, че съм изпитвала вина, изпитвала съм по-скоро огромна благоданост – към родителите ми, към хората, които са ми помагали с Вики, в това число и Денис, защото отглеждането на едно дете е наистина отговорна и трудна работа, особено през първите му години. Но и за детето идва момент, в който то трябва да се социализира, става време за ясла и си следват нещата от живота едно след друго. Освен това, всички, за да живеем добре, трябва и да работим.

Как се промениха отношенията ти с твоите родители, след като и ти стана родител?

Убедена съм, че чрез Вики, тепърва ми предстои в следващите години да разбера много от нещата, които са ми били непонятни в поведенто на майка ми и на баща ми, в моите тийнейджърски години. Сега виждам каква голяма тревога е да си родител, виждам с колко много страхове трябва да се пребориш – и си длъжен си да се пребориш с тези страхове, а не да ги насаждаш на детето си. Ужасно всепоглъщащо е това, да си родител. И всъщност, ако като професионалист човек може да си позволи почивен ден, да си вземе отпуск, ролята на родител изисква постоянно присъствие. Нямаш право на отсъствие – и в моментите, в които си почиваш, и в моментите, в които посрещаш гости, когато си в настроение и когато не си, ти постоянно си родител, а най-доброто възпитание е личният пример. В този смисъл, нямаш миг покой. И аз започнах да обичам родителите си още по-силно, откакто родих дъщеря ми. Много по-благодарна станах, много по-всеотдайна към тях, много по-снизходителна дори. Някои неща, които преди това са ме дразнили у тях – като прекалената им загриженост, прекалената им мнителност, сега са ми много по-понятни и са вече и моя роля донякъде.

Свободните дни, ваканциите – как ги прекарвате с Вики?

През свободните дни обезателно ходим на езда, защото Вики тренира езда. Живеем далече от конната база и затова имаме като начало едно дълго и приятно пътуване, в което си говорим. Когато стигнем, тя язди около 40 минути, сядаме и обядваме, после храним конете, глезим ги, радваме им се и се прибираме. Така минават обикновено неделните ни следобеди. Иначе, във всяко свободно късче време, ходим на кино, дори през седмицата. Киномани сме и не пропускаме премиера. После, обсъждаме филма на прибиране към нас. През лятото, когато тя е във ваканция, а аз имам отпуск, ходим в Америка, където живее сестра ми. Вики има голяма слабост към Флорида, щата в който е родена. И – или ходим в Ню Йорк, при сестра ми, или ходим във Флорида, където имаме семейно жилище и си прекарваме винаги много весело и много приятно. Или пък, отиваме на нашето си, Черно море, където миналото лято Вики откри интереса си към сърфа и посещаваше уроци в едно сърф училище. Надявам се, това да се окаже един от трайните й интереси и да го развие през годините. Завиждам на хората, които се занимават с екстремни спортове. За съжаление, не практикувам никакъв спорт – като малка съм преживяла травма на главата, с операция след това и са ме пазили от всякакви спортове впоследствие. И по тази причина съм скарана със спорта, даже в ученическите си години бях освободена от часовете по физическо, защото трябваше да си пазя главата.

Събираш ли напрежение в работата си и как се освобождаваш от него?

Работата ми е благодатна от гледна точка на това, че контактувам с много различни и интересни хора, повечето от които много дружелюбно настроени и възлагащи големи надежди на екипа ни. Но със сигурност, коства много напрежение, защото това всъщност е голяма отговорност. Да те натоварят с такива очаквания – в повечето случаи хората ни търсят, като последна инстанция, в ситуация на драматична раздяла и очакват ние да направим някакво чудо. А ние не можем да правим чудеса. Чудото се случва, ако любовта е жива, ако има тръпка. И в повечето случаи, още в първите секунди, след като вторият човек седне срщу екрана в буса, още в първата реакция аз виждам изхода от историята. Всички емоции от предаването преминават през мен. И до ден днешен не мога да започна да подхождам с рутина към работата си, да се абстрахирам от болката, която хората изживяват до мен. Не съм си позволявала да плача в кадър, въпреки, че сме имали наистина много тъжни истории. Но ми се е случвало, да се прибера от снимки, да вляза под душа и хубаво да си поплача. Чуждата история много често отключва собствените ти болки, размисли, опит.

Какво казваш на дъщеря си за любовта, говорите ли си за любов?

Горим си за любов да, говорим си дори за съвсем конкретни неща в любовта, тя вече е в 4-ти клас, около нея започват да се пробуждат трепетите на съучениците, започват да се зараждат първите истински симпатии. Тя знае, че любовта е най-голямото вълшебство. Наскоро гледахме с нея филма „Тетрадката”, който е много романтичен и много показателен за истинската любов. Аз много плаках на този филм, а тя ме погледна и каза „Мамо, какво толкова тъжно има? Те толкова много се обичат...” И аз се замислих, и си казах, да, наистина. Давам си сметка, че на 10-11 годишна възраст, любовта е нещо, което те окрилява като сюжет и те кара да мечтаеш и да се надяваш, че точно такава любов ще срещнеш и ти, че точно тази, голямата, истинската, ти предстои. Така стоят за Вики нещата, когато гледа филм като „Тетрадката”, а за мен – аз съм намерила повод да си поплача. Това, което си мисля за дъщеря ми е, че тя ще е много взискателна към любовта, смятам, че е натоварена с много големи очаквания към това чувство. Надявам се никога да не се почувствам виновна, заради това, че съм я натоварила с толкова с големи очаквания.

А ти житейски, или в контекста на работата ти си я натоварила с такива очаквания за любовта?

Ами и двете. Тя действително, вижда в предаването, как аз от осем години се боря за чувствата на хората и съм превърнала това едва ли не в своя житейска мисия и си дава сметка, че за мен това е някакво много важно чувство. От друга страна, ние с нея много отковено сме коментирали нашата раздяла с баща й, Денис и тя знае, колко много означава за мен този човек и колко тежко и драматично преживях аз тази раздяла. И всичко това прави общата картина такава, че аз съм убедена, че Вики има много големи очаквания към любовта и тя ще чака да срещне наистина голямата, истинската любов, за да се отдаде изцяло. И в това няма нищо лошо всъщност. Нека да я търси, нека да я чака, за една жена този избор е решаващ.

Ако дъщеря ти се влюби в момче, което ти не одобряваш, как ще реагираш, ще се опиташ ли да я отдалечиш от него?

Мислила съм си над този въпрос честно казано и ми се струва (да не казвам голяма дума), че на първо място, бих се опитала да опозная това момче. Със сигурност бих му дала шанс и бих пробвала да го харесам дори. Но във всички случаи, няма да го отбягвам и няма да й насаждам идеята, че аз не го харесвам и затова той не е добър за нея. По-скоро бих се опитала да открия причината тя да го обича и да смята, че той е добър за нея. Бих опитала да вникна в нейната гледна точка и да говоря с аргументи и доводи, които ще стигнат до нея. Много е лесно обаче да теоретизираш, а когато си реално в една такава житейска ситуация, там се намесват емоциите, там се намесват страховете и е много по-трудно да реагираш адекватно. Надявам се, че ако запазим приятелския тон в отношенията, който имаме сега, няма да изпаднем в паника, дори и в една такава ситуация, след години.

Как празнувате Великден, имате ли си семейни, домашни ритуали, свързани с Възкресение Христово?

Великден е сред любимите празници в нашия дом, задължитело боядисваме яйца, имаме си комплекти с великденски кошнички, в които ги подреждаме и ги украсяваме. Не печем козунаци за съжаление, но пък моята майка е голям майстор в това отношение и в повечето случаи го съчетваваме и се събираме – не оставаме сами на Великден. Честваме го в по-широк роднински кръг.

Великденското боядисване на яйца, правим по следния традиционен начин – изрязваме парчета от чорапогащници и слагаме листенца четирилистни детелини, също и фигурки от хартия върху яйцата, след което ги притискаме с чорапогащника плътно, като ги обличаме в него, връзваме ги с едно конче и така ги потапяме в боята. Те стават на фигурки и ние сме много доволни от артистичния си труд. Опитвали сме и с кристали да ги шарим, с олио също, изобщо, голямо цапане пада. Обезателно обаче, ритуалът започва с боядисване на първото червено яйце, с което чертая кръстче на челото на Вики, за здраве. И това яйце съответно, го пазим месеци наред след Великден.

Април 2010г.