Щастливи заедно. Историята на семейство Хамзе.

Интервю на Светослава Димитрова

Трудно е да сравниш единайсетчленното семейство Хамзе с някоя литературна или филмова фамилия. При тях я няма драмата на английските класици, нито мелодрамата на испанските и португалските творци. Като подход към тях, не можем да използваме и хумора на сръбска кинолента, нито прагматичността на руски режисьор... Сигурно, защото техният семеен модел е уникален – българо-сирийска формула на щастието с висок коефициент на семейно планиране.

Димитрина и Ануар се познават от 15 години, женени са от 14 и половина. Плодовете на любовта им са девет прекрасни деца, които прекрояват съвременното схващане на българина за многодетно семейство. Най-честият въпрос, който им задават, е и най-логичният: „Как се справяте?”

Димитрина: „Справяме се най-вече със силния си дух, с огромната си любов и желанието да отглеждаме децата си и да ги възпитаваме. За мен това е творческо начинание, творчески процес, който те мобилизира максимално. Впрягаш всичките си сили, което пък, е много градивно и съзидателно въобще за личността, тъй като не ти позволява да се отпуснеш, да се изоставиш, да понижиш тонуса си.”

Ануар: „Щастлив съм със семейството си. Неудобството е, че разликата между децата ни е много малка, палави са и понякога избухвам. Но като цяло, трябва да призная, че е приятно, атмосферата у дома е като в детска градина.”

Родители на девет деца.

Необикновеното у семейство Хамзе е броят на техните деца. И това, че не ги отглеждат в триетажна къща с двор, а в 4-стаен апартамент в столичен квартал. Луксът не е синоним на жизнения им статус, но далеч не се оплакват от битието си – нещо, което ги прави още по-симпатични. Димитрина е славист, университетски преподавател, а Ануар е преводач. В родната му Сирия не е извънредна новина някое семейство да има девет деца и затова, той приема благосклонно прекаления понякога интерес на хората и любопитството им „Ама как така, токова много деца!?...” Времето заедно прекарват като всяко друго семейство, само участниците в семейните ритуали са повече. Вероятно, когато се съберат всички заедно, напомнят сюжетите на рекламите на банките за ипотечни кредити. Това обаче не се случва много често.

Димитрина: „Рядко сме всички заедно, винаги правим нещо серийно и на смени. Почти не се събираме всички, поради простата причина, че няма място. И масата не ни побира. А и девет деца няма как да седнат едновременно спокойно – има спречквания – „това е моето място”, „не, моето е” и т.н. Затова ни е много трудно заедно, с цялото сакрално страхопочитание, да извършим някакъв семеен ритуал. Но пък това учи децата ни на самостоятелност, тренира ги да се оправят във всяка ситуация. И всеки развива рефлекс да намира изход от положението – и то светкавично.”

Разговорът върви леко и приятно. Събота по обед е, с Димитрина и Ануар сме в едно кафене на три преки от дома им. Преди това и те, и децата позираха за поредица семейни снимки пред блока. Всички се включиха, без единия от синовете, Фарес, използвал урока по математика като повод да се измъкне от поредния медиен интерес към многолюдната фамилия.

Децата са си вкъщи, вероятно по-големите се грижат за по-малките. Прави ми впечатление, че нито един от двамата родители не си поглежда нервно часовника или, ако го прави, то е тайно, защото не долавям и грам от обичайното родителско притеснение „Лелее, бързам, децата са сами вкъщи..”. Няма смисъл да питам, явно, че са самостоятелни. Чудя се обаче – след като обстановката в дома им е като в детска градина, дали, както и там, не се разделят на групички и отбори, еднакво дружелюбни ли са едни към други?

Димитрина: „Чак отбори не се сформират. Те са много единни, много солидарни за обща кауза. Естествено, всеки си има своите капризи, предпочитания. Понякога проявяват едно актьорско капризничене. Но общо взето, са много единни. Може на момента да се спречкат, но в ситуация, в която някой от тях е застрашен по някакъв начин, те са на негова страна и безапелационно ще го защитят. Спречкванията са само на повърхността, това са конфликти, в които човек се изгражда като характер и опознава себе си. В общуването помежду си, децата ни си дават отрано сметка за някои неща, които ще са им полезни в живота после. Но дълбоко в себе си, те са много солидарни един с друг и винаги са готови да се защитят.”

Раз, два, три! Миррно!

От подобни команди семейство Хамзе не се нуждаят. По един или друг начин, успяват да намерят път към диалога с децата си. Колкото до контрола, разделен е поравно между строгия тон и тактичния подход.

Ануар: „Не винаги мога да ги контролирам, да виждам какво прави всеки един. Но се опитвам да ги изслушвам. Успявам, да кажем, в осемдесет процента от случаите, да говоря с всеки поотделно. Опитвам се да намеря винаги време за големите, да поговоря с тях, защото пък малките слушат и имитират.”

Димитрина: „Хубавото е, че ние взаимно се допълваме. Това, което ми липсва в общуването с децата и не мога да го постигна, го прави той. Когато аз повикам Ануар и му кажа, че не мога да се оправя с някое от децата, той го прави и спасява положението, намира подход. И може би пък аз в някакъв момент му помагам. Но определено, към момчетата той има по-добър подход. Сигурно е, че не може да се общува с всички едновременно пълноценно. Опитваме се да запазваме равновесието. Аз самата съм развила способности на буфер – на един да кажа добра дума, на друг да дам съвет. Общо взето, успявам да общувам едновременно с трима-четирима.”

Като майка на девет деца, Димитрина е била бременна общо почти седем години. Кърмила е всяко от децата си, включително и петмесечното бебе Ален, сега. Твърди, че по време на бременност и кърмене, е в разцвета на силите и тонуса си. Смята, че бременностите не я амортизират ни най-малко, а напротив, настройват я творчески, чувства се двойно по-енергична, изпълнена с плам и с максимална интелектуална, духовна и психическа кондензация.

Времето – по равно за всички.

Димитрина: „Успяваме да намираме време и за нас, и за децата. Смятаме, че това да общуваме като семейство, е част и от нашето лично общуване. Просто не разграничаваме нещата. Но, ако трябва да изолирам нашето общуване като двойка, като партньори, пак успяваме. Или у дома, когато децата са легнали, можем да разговаряме насаме, или сутрин, когато сме ги изпратили на училище. Появяват се такива моменти, макар и рядко.”

Поставени в средата на многодетното семейство, децата на семейство Хамзе се оказват по-подготвени за живота, отколкото децата, които растат в три или четиричленни семейства. Ситуацията ги учи на много неща. Често им се налага да вземат бързи решения. Свикват да се борят. А загрижеността към братята и сестрите им, ги прави способни и сръчни. Майка им признава, че понякога са дори по-грижовни и внимателни към петмесечния Ален, от самата нея.

Историята на една щастлива и пълна къща – така можем да погледнем на единайсетчленното семейство Хамзе. Или да ги видим в светлината на хора, които едва се побират в 100 кв. м. апартамент в София. Те самите обаче, не отронват и дума за това. Не се оплакват, не търсят помощ от институциите и с жизнения тонус на италианска фамилия, без мерки и аршини, ни напомнят истинските стойности в живота.

Август 2007г.