На чай със Силвия Лулчева

Интервю на Магдалена Симеонова

Две жени си говорят на по чаша чай. Тривиално на пръв поглед. Но ви уверявам, че не е така, ако едната от тях е Силвия Лулчева – актрисата, чийто глас няма как да не познавате, но чието добро сърце имате възможността сега да опознаете. А за мое щастие, другата жена в този тандем, бях аз. Каня ви сега да проследите този женски разговор, изпълнен с вълнение, въпроси и толкова леснички отговори.

Каква част от себе си трябва да вложи актьорът в това, което прави? Колко истински е на сцената и колко актьор в живота?

Ние сме много по-лъжовни в живота, отколкото на сцената. Играем много социални роли, обременени сме с понятия, определения, представи. Налага ни се да се държим по някакъв начин, изигравайки понякога представата на другия за това, което трябва да сме. Това го прави много често влюбеният човек или детето, обременено от мисълта, че трябва да бъде само послушно. Човек е много повече актьор в живота, отколкото на сцена, ако актьорството означава преправяне и преструване. Но ако го разгледаме като акт, действие, да – нашата работа е да разкажем едно действие така интересно, че да можем да вкараме и теб като зрител вътре, да се почувстваш и ти част от това, било на мисловно или на енергийно ниво. В театъра зрителят улавя всяка лъжа и лъжейки го, можем само да го изгубим за следваща среща с него.

Знам, че театърът е страстта на всеки актьор. За теб театралната сцена ли е най-голямата осъществена професионална мечта?

Да, но истината е, че някои колеги са принудени да се отказват от тази страст поради финансови причини. Да посегнат към друго поле на изява, което ги прави много достойни за мен. Слава Богу, професията ни е разнолика и предлага доста възможности. Аз не се срамувам от многобройните си изяви извън театъра, от това че присъствам като глас в рекламния блок, в много телевизионни дублажи, като водещ на телевизионни предавания и корпоративни събития. Имам нужда от това, защото актьорът колкото повече работи, толкова по-добър става. Разбира се, много ми се иска да имам повече възможности за кино, за добра телевизионна изява – сериали, телевизионен театър. Но не съжалявам за нещо – харесвам си работата, мястото, което заемам в театралния живот в страната, колегите си. Театралният ни живот е такъв, какъвто е, защото ситуацията в страната е такава, каквато е и не може да бъде по-различна от живота, който водим. Не може тук да има бродуейско изкуство, а пък животът да е БГ, тези неща винаги са свързани. Трябва заедно с цялата държава да си изживеем всички детски болести на растежа и на усещането за демокрация, усещането за красиво, за грозно, за изкуство.

Твоят глас е изключително познат за хората, но какво ти говори на теб самата гласът на човека отсреща, този, с който контактуваш?

Гласът ми е много разпознаваем, много хора откриват в него топлина, спокойствие, сигурност, но с този глас мога да убедя някого, само ако аз съм убедена в това, което говоря. Този глас не ми е даден, за да лъжа.

Да, говори ми гласът на човека отсреща, защото умея да слушам. Мога да позная притеснението, смущението. Виж за да открия лъжа, трябва да погледна и очите. Макар че по принцип съм много доверчива. Вярвам, че щом аз не бих те излъгъла, не би ме излъгала и ти. И интересното е, че обикновено хората не ме лъжат – защото им вярвам и като че ли те не са готови да ме излъжат.

Вярвяш ли на интуицията си в отношенията си с дъщеря ти Елица?

Да, с нея сме много силно свързани, скачени, обединени..., което си има и своите лоши страни, защото трябва много да внимавам за начина, по който й влияя аз самата. Много хубава статия имаше в предишния ви брой – за обратната страна на майчината любов. Колко пъти съм се улавяла, че настоявам пред детето си за нещо, което съм решила, че трябва точно сега да се направи, поради много вътрешни, родителски „защо-та”, докато детето просто казва „не ми се прави”. И моята луда глава започва да рисува маниакални картини, как това дете няма например да иска да учи, хиперболизирам до лавина тази своя мисъл, а то просто в този момент не иска да се занимава с това.

В такъв случай, може би интуицията не е достатъчна, нужна ли ни е някаква подкрепа, поглед към самите нас, към детето, което пазим дълбоко в себе си? Може би трябва да научим самите себе си на това, що е баланс?

Абсолютно сигурна съм, че ако всеки родител си сложи ръка на сърцето, ще признае, че поне веднъж си е изпускал нервите пред детето си и е повишавал тон. Децата нямат представа за времето, за тях 5 минути не означават нищо.

Виновна съм пред дъщеря си, дотолкова, доколкото трябва повече да я оставям да прави своя избор, своите решения, сама да си определя темпото на работа, но пък се страхувам, че когато затворя вратата и изляза от стаята й, тя си остри моливите, пуска си музика, танцува. Казвам си „ето, тя няма да се научи да се концентрира, да работи пълноценно”, връхлитам с цялата енергия на майката, която гледа часовника и вижда, че идва време за балет, плуване, повишавам тон и... греша, и ощетявам детето си, и го тормозя, но сега явно трябва да репетирам това – моето търпение и внимание към нея. Много е трудно. Може би сега е моментът всичко това детето да си го изживее, случва се да ми каже „а сега ще има гушкане”, а аз да отвръщам „как, мамо, после ще има гушкане, сега имаме други задачи, а тя ми отвръща, „как после, сега искам”! Давам си сметка, че тя скоро ще порастне, ще стане по-висока от мен и няма да ми разрешава да я прегръщам и тогава всичко това много ще ми липсва.

По-различна ли е съвременната българка от тази преди години?

Аз помня майка ми като вечно бързаща и тичаща на сто места жена. Аз съм същата. Нашите майки обаче бяха по-спокойни за нас, това сега е невъзможно. Децата вече не играят навън. Улицата все пак е и един не лош учител, не мога да кажа, че всичко на улицата е лошо, а понякога дори и лошото те учи на нещо добро. Децата преди имаха възможност да идат и на село, да са на воля. А сега, колко деца имат баби на село?

Какви са личните ти мотиви да се занимаваш с инициативата на SOS детски селища?

Още когато преди 15 години тази идея се създаде, на мен ми беше много странно, как можеш да предприемеш такава крачка, да се откажеш от много неща, за да бъдеш такъв тип майка, но така и не се осмелих да ида и да видя какво става в тези селища. За мен беше загадка, как това се случва, коя е тази жена, която отива и се посвещава на такива дечица. И не само става тяхна майка, но и изтърпява ада на някаква възраст те да си тръгнат от вкъщи, в семейството да влезе ново дете и така, докато и то „изхвръкне”, тоест ти не си осиновител. Това е професия майка, но не от 9 до 5, а 24 часа в денонощието. Това е занимание, което не е като нищо друго на света, нито се нарича майчинство, нито се нарича осиновяване, това е мисия.

Лесно ли взе решението да се включиш в инициативата?

Когато ми предложиха да отида в SOS Детско селище за 15-тия им рожден ден, въобще не се поколебах. Метнах се на една кола, отидох. По пътя времето беше мрачно, но като стигнах, пекна едно хубаво слънце. Бях заобиколена от много и щастливи деца и разбрах, че ако има някой, който плаче, то това съм аз, ако има някой, който има проблем, то това съм аз, те нямат проблем със себе си, със живота си – те го гледат честно в очите и са наясно. Нито едно дете не ми каза „вземи ме”, всички ми казваха „остани”. Защото там е хубаво.

Не, въобще не ми беше трудно да взема това решение.

Разкажи ми, какво е да си майка в SOS детско селище?

Жените там са толкова обикновени в своето присъствие, стоят пред теб мили и смутени и изобщо не си дават сметка колко са велики. Още не мога да го осмисля и да го побера в главата си. Те не живеят с мисълта, че са направили някакъв подвиг. Грижат се за децата така, все едно дишат (не е въпросът да поема въздух или да не поема). Сигурна съм, че те са там, защото не могат да бъдат никъде другаде. Ако майка се пише с „м” , те са майки с огромно главно „М”. Даваш ли си сметка, колко перални на ден се пускат в една такава къща? Колко кекса се правят, ако аз като майка правя един за 2 дни, там се правят 3 за едни ден. И трябва да имат време да играят с децата, да учат с тях, да им обърнат внимание. Направи ми впечатление, че се прави всичко възможно, за да се поддържа връзката на всяко дете с истинското му семейство. Никой не ги кара да забравят мама и тати, които и да са те. Във всички случаи, това е модел, много по-близък до семейния, отколкото социалния дом.

Защо според теб, хората се занимават с благотворителност?

Има една врата, която винаги е открехната в човека – за доброто. Може да го направиш, но може и да не го направиш, вратата си стои открехната. Има и хора, които по този начин изкупуват някоя си своя вина. И защо не? Ако съм казала лоша дума, но тя може да бъде поправена с добро дело? Не е лоша тази сделка. Има хора, които правят своето добро много тихо и незабелязано, което е много мило. Много хора пък се страхуват, че дарявайки пари, те няма да се използват по предназначение. Затова и трябва да се говори за системата SOS детски селища – тя работи. Парите там се вижда къде отиват – добре подредената къща, количеството нафта, която трябва да се купи, дрехи за децата, това може да бъде показано на хората дарили пари, поддържа се обратна връзка с тях. Има фирми, които осиновяват цяло семейство и поемат грижата за него, осигуряват необходимото на майката и тези нейни 7-8 дечица. Благотворителността въобще не е въпрос само или на много пари. Понякога е достатъчно да изпратиш един автобус, който да закара децата да разгледат близкия град или да отидат до морето.

Трудно или лесно е да направиш добро?

Въобще не се иска много. Например, можеш да снимаш. Взимаш дигиталния фотоапарат, отиваш при тези деца и им даваш да правят снимки. Всеки би могъл да помогне, просто с присъствието и вниманието си. Децата имат нужда да контактуват с хора от другия свят, така както се случва с децата в едно семейство, в което влизат приятели, всеки със своя характер и професия – един е художник, друг поправя телевизори, обличат се и се държат по различен начин и децата трупат социален опит. Докато в детските селища децата са все пак с ограничени контакти, а светът е наистина по-голям и по-шарен. Просто трябва да работим с въображението си, можем да бъдем много по-полезни с времето и вниманието, което ще отделим, отколкото с парите, които ще дадем.

Март 2009г.