Жената, която прави театър

Интервю на Светослава Димитрова

Таня Гунчева е абсолютен самодеец – само действа, без да се оплаква от трудностите по пътя си и това всъщност е нейният начин да ги преодолява. Енергичен филолог и ентусиaзиран режисьор по образование, тя, заедно с Адриана Дянкова, прави свой театър във Варна вече 10 години. Казва се Арлекин и е добре познат в града, а покрай международните конкурси, в които участват – и не само там. Художествен ръководител е на Арт център Арлекин и съвсем естествено, на 10-ия рожден ден на своята идея, изпитва от работата си удовлетворение.

Таня, защо се насочи към театъра?

Завършила съм Българска филология и това предполагаше, че ще работя с деца. Съвсем случайно видях афиш, в който имаше предложение за курс по дизайн на облеклото, тогава бях в майчинство. Завърших курса и впоследствие работих известно време като директор на едно училище по дизайн. В мен се оформи идеята да направя своеобразен театър на модата. С Адриана започнахме да работим в тази посока – основахме театър на модата. Децата ги готвихме за манекени – как да представят облекла, правихме театрализирани ревюта. Но, както знаете, пазарът налага промените, а и аз цял живот съм се занимавала с художествена самодейност и постепенно у нас се оформи идеята да създадем истински детски театър, в който да се поставят различни приказки. Решихме да е в унисон със съвременния синтетичен европейски театър – да се играе, да се пее, да се танцува, да се рецитира... Така създадохме арт център Арлекин.

Имаше ли за тези 10 години трудни моменти?

Най-трудно и тежко ни беше в първите години. Знаете, че за име се работи много време. В началото, точно като подготвим едно дете и то отиваше в друга формация. Започнахме с 5-6 деца, ентусиазирани бяха, но постепенно някои се насочиха към други занимания, други нямаше кой да ги води..., не беше лесно, но с времето нещата се подредиха. Много сме радостни, че вече има деца, които остават в центъра повече от 3, 4, 5 години, имаме и няколко, които са с нас от началото.

Как подхождате към амбициозните родители, които искат да видят децата си на сцена, а те нямат талант за нея?

Стараем се да обясним на родителите още при първата ни среща, че с качването на сцената, детето все още не е звезда. У дома всички деца са много артистични и освободени, защото са пред свои близки. Но има един праг между домашната и истинска сцена и този праг е много висок. Изисква се много труд – не може детето да се роди просто гениално, много малко са такива деца. Изкуството е талант и много труд, повече е трудът. Подхождаме с много любов към децата, огромно желание да покажат това, което могат. В дългите години опит, достигнах до извода, че всяко дете има „нещичко” в себе си. Задачата ни е това „нещичко” да се покаже на сцената. Вярно е, има по-талантливи и по-малко талантливи деца. Но в процеса на работа, всяко дете придобива умения да се показва пред публиката, научава се да реагира в различни ситуации и аз мисля, че това винаги му е полезно впоследствие, каквато и професия да си избере.

Какво е твоето мение за актьорската професия днес в България?

Напоследък актьорите започнаха да получават определна реализация и у нас. Много западни филми насочват бюджетите си към Източна България, защото им е по-евтино. Освен това българският зрител започна да се връща в театралните салони, а това е още едно признание и възраждане на професията на актьора.

Спектакълът ви за 10 годишнината беше грандиозен! Как успя да организираш над 100 деца на сцената?

Трудно. Всеки трябваше да знае кога, къде и как да се покаже, имаше моменти, в които всички – 104 деца – трябваше да правят нещо на сцената и това беше наистина много трудно. Като се има предвид, че започнахме да разпределяме ролите в края на ноември, а репетициите започнаха едва около Нова година – да успеем до май месец, когато беше юбилейният ни спектакъл, си беше истинско предизвикателство. Искам да благодаря на всички, които заедно с нас създадоха спектакъла – на Кремена Матева, на Сребрина Соколова, на Олга Ацева, Борислава Колева, на Ани, с която измислихме костюмите, на момичетата в центъра – всички живеехме с този спектакъл! И усилията ни оттук нататък ще са точно в тази посока – да правим големи спектакли, грандиозни като организация и участници. Имаме шанс това да се случва, защото вече много деца се задържаха при нас – 20 са над 5 години с нас – и те трябва да получват все по-големи шансове за развитие.

Професионално ти си една много добре реализирана жена. Къде е семейството в твоите приоритети?

Много напред. Ако моето семейство не ме беше разбрало и подкрепило – защото аз работя почти денонощно тук – нямаше да успея. Ако не беше съпругът ми, който ме подкрепи финансово, майка ми, която шиеше костюмите в началото, защото нямахме пари да си ги купуваме или поръчваме... нямаше да се случат нещата. И двамата ми синове, играха в Арлекин от самото начало, малкият още е в школата и на него „изпробвахме” всичко. И моето, и на Ани семейството се вълнуват за нас, затова и ние – освен на децата, връчихме юбилейни медали „10 години Арлекин” и на мъжете си. Семейството е това което ме крепи.

Август 2008г.