В търсене на щастието

Интервю с Нина Райчева
Въпросите зададе Светослава Стоянова

Щастието е шарено, цветовете в него са смесени по неповторим начин, а ние все търсим най-ярките и радващи очите ни в тази картина. Понякога ефектът след настойчиво търсене е като след продължително взиране в ярка светлина - виждаме тъмни петна, които всъщност не съществуват, но ние вече не можем да направим разликата и ни е трудно да асимилиране реалността. Възможно ли е обаче да направляваме себе си по пътя към щастието, да се справим с горчивите състояния на душата, които ни връхлитат периодично. Ще ни каже Нина Райчева – консултант по щастие.

Нина, професията ти е много интересна. Как стана консултант по щастие?

Откакто се помня, като всички хора, съм се чудила с какво бих искала да се занимавам. Нали всички питат малките деца „каква ще станеш, като пораснеш?” Но докато се бях фиксирала върху това да разбера каква искам да бъда, то ми убягваше. В един момент реших да си дам време, около половин година, да не мисля толкова в тази посока. Казах си, ако до половин година не съм разбрала, после ще си дам още половин година. И като се отпуснах и не мислех настоятелно в тази посока, решението само си дойде след по-малко от три месеца. Дадох си сметка, че целият ми живот, всичко което някога съм правила винаги е било подчинено на това да помагам на хората да се чувстват добре, и тогава си спомних и детската си мечта да бъда фея - да сбъдвам желанията на хората, за да са по-щастливи. Но името „консултант по щастие” не дойде веднага. Поставих си за цел да открия ефективни и бързо действащи съвременни техники, с които да помагам на хората. Започнах да уча и практикувам с най-близките си приятели. Когато се почувствах готова и придобила достатъчно техники, квалификации и умения, реших да напиша едно писмо, нещо като представяне, до всичките си познати и контакти. В момента в който приключих писането на писмото, видях как пръстите ми написаха „консултант по щастие” накрая. Това, което това название означава за мен, е не че аз давам хапчета за щастие на хората, а им помагам заедно да премахнем това което стои на техния път на щастието.

Ние, хората, като че ли винаги сме в преследване на щастието, но сякаш то все ни убягва. Ако при теб дойде една жена и те попита „Как да бъда щастлива?”, какво би й отговорила?

Бих я попитала какво я кара да се чувства щастлива и какво й пречи да бъде щастлива, и доколко това, което я кара да бъде щастлива присъства в живота й. След това бих й казала моето определение – щастието е вътрешно състояние, а не резултат от външни обстоятелства. Когато се чувстваме добре такива каквито сме и приемаме нещата в живота си, когато обичаме себе си и живота си – тогава се чувстваме щастливи. Когато сме вторачени навън, в това което ни липсва, усещането вътре в нас е за липса и преживяваме нещастие или тъга. Ако обръщаме внимание на нещата които имаме и се стараем просто да се чувстваме добре, целият свят ще ни изглежда едно по-красиво място. Щастието е и в приемането – не примирението, а приемането, че някои неща просто трябва да се случат или че просто са такива, каквито са. Замисляла ли си се колко пъти се опитваме да променим нещо в себе си, хвърляме толкова усилия, а когато го приемем, след време установяваме, че то неусетно се е променило само.

Как описваш собственото си щастие, как го търсиш, лесно ли се намира или трудно?

Моето щастие е това да се чувствам добре с това, което съм и имам в живота си - обстоятелства, хора, преживявания. Понякога има обстоятелства, които не са най-приятните и ни карат да изпитваме тъга, болка, и в такива ситуации имаме избор – да ги приемем или да се борим срещу тях и така да ги подхранваме с повече от нашата енергия.

За мен щастието е всеки ден като се погледна в огледалото да се усмихна и да си кажа, че се обичам и да си позволя да съм благодарна за дребните неща в живота си – приятелите ми, това, с което се занимавам, мен самата. В основата на щастието така, както го разбирам аз, стои това да даваш на себе си – като това не е егоизъм. Щастието е да си пълен отвътре и така да можеш да даваш.

Ако друг се опита да те „напълни” с комплименти и любов, ти си като бездънна яма. Получаваш, но не спираш да искаш още и още. Никога не е достатъчно. Това е един процес на постоянна нужда, в който даваш, за да получиш, а не защото имаш. Кръгът е омагьосан.

Щастието е въпрос на фокус – дори да се чувстваш зле, все някъде в живота ти има нещо, което е хубаво – спомен, човек, емоция. Когато помислиш за него, това ти сменя състоянието.

Казаното от теб не противоречи ли да идеята, че за да сме щастливи, трябва да живеем в настоящия момент?

Да си тук и сега, значи да си спомниш състоянието на щастие – тук и сега привнасяш това състояние. Животът е низ от моменти. Не можеш да контролираш големите неща, но можеш да контролираш малките моменти, секунда по секунда. Ако всяка секунда откриваш по нещо щастливо, животът ти става низ от щастливи моменти.

Как мислиш, хората в България щастливи ли са? Идват ли при тебе, за да търсят помощ да станат по-щастливи?

За тези, които идват при мен, със сигурност мога да кажа, че обичат себе си. достатъчно, за да потърсят начин да се почувстват още по-добре със себе си, живота си и близките.

Ние сме плод на културата в която живеем. Напоследък все повече хора четат литература за самопомощ, разпитват за семинари, търсят в интернет – това показва една тенденция, че хората, дори да не са щастливи толкова, колкото искат да бъдат, търсят начин да го постигнат. Това не важи само за българите. Всички хора на света си приличат в това, че определен набор от вярвания определя реалността им – те получават тези вярвания в много ранна детска възраст – после се дооформят в училище, обществото, медиите.

На човек, който години наред се сблъсква с трудности в живота, е трудно да му обясниш, че е отговорен за всичко, което му се случва, но ако приеме, че е отговорен, той може да го промени.

Да поговорим за някои състояния, върху които сякаш нямаме контрол. Какво би посъветвала да се прави за превъзмогване на следродилната депресия? Или депресиите, които ни налягат, когато дойде есента? Това са външни събития, как да ги контролираме?

Има моменти, когато под влияние на различни фактори – раждане на дете, смяна на сезони – в тялото ни се отделят определени хормони и вещества. Те винаги се отделят, но точно тези ни карат да се чувстваме апатични, подтиснати, раздразнителни... Има начин да променим преживяванията си и да повлияем на това какви вещества се отделят в тялото чрез различни активности – доказано е, например, че бягането – и изобщо активната физическа дейност – подпомага отделянето на хормони на щастието. Социализирането е важно – за следродилната депресия съм чувала, че майки, които са си възвърнали контактите в приятелския кръг и работата, са се възстановили по-бързо. Номерът е пак да намерим нещо, което ни кара да се чувстваме добре.

Как да постъпим в тежка ситуация, в която най-близките хора на един човек – семейството му – не го приемат, пречат на желанието му да бъде щастлив, ограничават го по всякакъв начин? Говоря за деца с тиранични родители или жени, които са малтретирани от съпрузите си.

Ако някой е жертва на насилие, бих го насочила към специализираните линии за помощ, където работят обучени точно в тази област специалисти. Знам, че понякога е трудно жертвите да се откъснат от насилниците си, ситуациите са безкрайно различни и строго индивидуални.

Но когато става дума само за неразбиране, смятам, че човек просто трябва да продължи да се стреми да бъде това, което иска. Не е задължително да споделя и да говори много със семейството си, може да си потърси приятели - хора със сходни интереси и начин на мислене, които да го разбират и подкрепят. Нека да прави малки стъпки – да види как променяйки себе си, малко по малко ще промени и обкръжението си. Близките ни хора не могат да са причина да спрем да се чувстваме добре, ако те ни видят как се чувстваме добре – или това ще ги заинтригува и ще поискат и те да са като нас, или ще отпаднат от живота ни лесно и безболезнено. Така звучи малко крайно, и поради тази причина не обичам да правя обобщения, затова предпочитам да работя с конкретния човек, да чуя личната му история и да подходя индивидуално.

Какво би казала за щастието при мъжете и щастието при жените? Защо една жена може да отиде на шопинг, за да се награди, а един мъж може да прекара часове в разглобяване на някакъв уред или в пиене на бира с приятели? Физиологичните ни особености ли ни карат да търсим щастието на различни места?

Нямам по-любима тема от „мъжете са такива, а жените са онакива” (казва го с усмивка и нотка на ирония). Има си неща които са, грубо казано, полово специфични, и биват дооформяни от възпитанието, средата, ценностната система и вярването. Още от малки завиват момченцата със синьо одеало и им дават камиончета, а момиченцата се обличат в розово и получават кукли, говорят им по различен начин, с различни думи, отнасят се с тях по различен начин. Затова естествено и външните стимули, които търсим, за да си доставим удовлетворение, са толкова различни.

Но когато се опре до щастие и нещастие, празнината, която усещат хората в себе си е подобна, незавизимо дали са мъже или жени. Ако една жена отиде на шопинг, в началото усеща еуфория, но после тя може да бъде заменена от чувство на вина. Независимо дали си мъж или жена, важното е да правиш неща, които те карат да се чувстваш добре – има мъже, които обичат да ходят на шопинг и това не ги прави по-малко мъже, както и жени, които обичат да разглобяват и майсторят неща. Ключът отново е в това да правиш неща, които те карат да се чувстваш добре.

И като стана дума за мъже, жени и празнина, какво би посъветвала човек, който идва и ти казва „нещастен съм, защото нямам връзка”?

Бих попитала този човек каква е неговата връзка с него самия. Бих му помогнала да премести фокуса от това което му лиспва – партньор – към това, което има в живота си – приятели, работа, любими занимания. Когато човекът не е фокусиран в нуждата е по-вероятно да получи това, което иска. От друга страна, има хора, които са сами, защото са изградили много дебели прегради около себе си – те са били сложени, за да ги пазят в някаква ситуация – но сега вече пречат на съответния човек да постигне истинска близост. Така че, ако някой дойде при мен с такъв проблем, първо бих помогнала човекът да поработи върху себе си, за да не изпитва чувство на нужда, и от друга страна да потърси какво вътре в него му пречи да бъде това, което е.

В никакъв случай не става въпрос за лош късмет, ако си сам. Когато човек се чувства добре, любовта просто идва. Всички сме чували „Любовта дойде, когато най-малко я очаквах”. Е, именно за това става въпрос.

Защо жените си поставят въпроса „семейството или кариерата” и има ли начин да имаме и двете?

Познавам много жени, които са успешни в кариерата си и имат прекрасни семейства. Но те не биха могли да го направят, ако нямаха до себе си близки и приятели, които ги подкрепят. Всичко пак опира до вярвания, ценности, приоритети. За някои най-висшето щастие е да стоят вкъщи и да си гледат децата. Има други, за които е важно да изявяват себе си във външния свят. Едните се чувстват осъществени като майки, другите се чувстват осъществени, създавайки нещо във външния свят. Има и трети, за които и двете неща са важни и успяват да ги съчетаят. Ако наистина искаш нещо, то се случва. Но наистина е важно да разберем кое е това, което искаме и е важно и ценно за нас, а не това, което ни е втълпявано като роли и интереси дори.

На семинара „Наистина жена”, който водя вече повече от година, едно от нещата, които се случват е именно това – разбираме кое е важното за нас, кои са вярванията, които ни пречат да се приемаме и обичаме такива, каквито сме, как да ги трансформираме и кое стои на пътя ни към пълната удовлетвореност като жени. Разбираме какво е за нас да бъдем жени. Също така разбираме колко много от това, което не харесваме в себе си и се страхуваме, че сме, всъщност е наслоено отвън и може да бъде премахнато. Свързваме се с нашата истинска неподправена женска същност и се научаваме как да останем свързани с нея.

Октомври 2010г.