Колкото повече, толкова повече – новини и деца. Среща с Вяра Анкова

Интервю на Светослава Димитрова

Живот на „макс” – такъв живот живее според мен, Вяра Анкова. Искрено се опитва да смести в ежедневието си неща, за които е нужно повече време, от часовете на деня.

Уговаряме си среща. Отивам. След сложна пропусквателна система на входа на БНТ, стигам до кабинета й, където преди мен, чакат няколко служители – за подпис или съвет. Директорът на новините в БНТ е всъщност по-позната като екс-водеща на „По света и у нас”. Усмихната, спокойна, без грим, с прибрана коса, Вяра пристига и отначало не можеш да разбереш дали е работохолик, който е в пика си, или е отпускар, който минава за малко през офиса. Минута след като оставаме двете в една стая, вече съм сигурна, че първото. Настанявам се срещу нея в непретенциозния й офис, тя се извинява, че няколко пъти е пренасочила часа на срещата ни и аз осъзнавам, че причината не е била каприз, а просто „ежедневието й”.

Кое ти е първото усещане за самоличност – Вяра Анкова професионалистът-новинар или Вяра Анкова – майката и съпругата?

Много бих искала да кажа майката и съпругата, защото страшно много обичам семейството си, но за съжаление, един човек има различни периоди в живота. В момента ми е един от натоварените работни периоди и прекарвам много по-голяма част от времето си в телевизията, отколкото с децата и мъжа си... много ми е трудно, но се опитвам да ги съчетавам. Истината е, че съм много зле с балансирането – и в крайна сметка съм повече в телевизията, отколкото с децата си.

Налага ли ти се често да се извиняваш за това на семейството си?

Много често. Непрекъснато се извинявам и се оправдавам. Такъв ми е работният ден, че не знам накъде ще ме отвлече. Казвам, че ще се прибера към 18 ч., обаче така се стичат обстоятелствата, че се прибирам в 22.00. И слава Богу, че имам мъж, който ме разбира, защото трудно се издържа такава жена. Давам си тази оценка, защото знам, че на мен не може да се разчита и да седна на вечеря със семейството... А нерядко и в събота, и в неделя, не мога да съм с тях. За много хора е странно как се случва това, но с професия като моята, ежедневието просто е такова.

Представи ни децата си?

Най-малката е Натали, на 2 г. е и се казва така, защото сънувах това име. Хелена Мария е на 10 г., изключително буйна и енергична е. Иска да тича, като Ивет Лалова. С нея са приятелки и може да се каже, че тя е нейният кумир. Константин, на когото аз викам Разсеяният професор, е на 11 г. и чете много – макар и не книгите, които на мен ми се иска да чете. Има силен усет към езици и свободно говори френски, английски и разбира се, български и гръцки. Яна е най-голямата ми дъщеря, която в момента учи журналистика и международни отношения в Бостън – тя се ожени тази година, на една, според мен, глупава възраст – на 22 г. Дъщерята на мъжа ми, Василия, е на същата възраст.

Стоял ли е пред теб изборът семейство или кариера?

Да и избрах семейството. Когато бях водеща на централните новини, се отказах от това, за да замина със семейството си в Гърция. Дано не ми се налага отново, защото това е един изключително труден избор. Но аз и не мисля, че има човек, който ще го реши в полза на кариерата. Естествено, в повечето случаи жената трябва да го направи този избор и веднъж в живота ми това ме споходи – трябваше да се откажа от работата си, която аз изключително много харесвах, а и в онзи момент БНТ беше единствената национална телевизия, Нова се беше появила, но само със софийски обхват. Беше изключително трудно – да се откажеш от екран и да отидеш в една държава, където си наясно, че ти повече с тази работа не можеш да се занимаваш. После така се стекоха обстоятелствата, че започнах да работя за БНТ като кореспондент, но не официален. Много трудно изживях този момент и само това, че бях със семейството и децата си, ми даваше много голяма сила.

Успявате ли с мъжа ти да отделяте време един за друг?

Сега, като ми зададе въпроса, се опитвам да се сетя кога за последно сме били само двамата – да излезем, да прекараме време заедно, извън някоя обща покана... Наистина не мога са си спомня кога се е случило за последно. Аз и с приятелите си съм така. Имам проблем с тях, защото те ми се сърдят и ми казват „Ние те виждахме по-често като беше в Гърция, отколкото сега, като си в България.” Даже най-близката ми приятелка, с която сме заедно от деца, е бременна в момента и не ми го каза на мен, а го каза на мъжа ми – „защото толкова съм й сърдита, че не искам да го научи от мен!” – му казала. И всичко това – защото нямам време за приятелите си...

Пълноценно ли живееш?

Ами, сигурно да. За мен пълноценно живеене е, когато един човек си сбъдва мечтите. Аз съм си сбъднала повечето мечти. Така че, имам от всичко, което желая. Факт е обаче, че съм длъжник на семейството си.

Кое е най-ценното качество, което са възпитали у теб родителите ти?

Да бъда много земна. Това го дължа на тях и изключително много се радвам, защото в каквато и да е ситуация, човек трябва да знае и две, и двеста. Мога да кажа, че благодарение на родителите си, аз съм такъв човек.

Как си почиваш?

Чета. Много обичам да чета – пред хубав филм, предпочитам хубава книга. Винаги съм си мечтала да имам огромна библиотека. Непрекъснато си купувам книги и непрекъснато нямам къде да ги сложа. И сега съм се заела със задачата да правя нова библиотека, за да не местя от едната къща в другата книгите си. Това е една страст, която имам от баща си. Той купуваше страшно много книги и ги четеше (защото аз познавам хора, които си купуват книги, но не ги четат). Баща ми избираше книгите, които да купи и ми ги разпределяше на възрасти – кое кога е добре да прочета. Например, от 10 до 14 г. съм изчела всички книги, посветени на индианци. След това „Граф Монте Кристо” и т.н. всички тези разпределения, като автори и като заглавия, баща ми ги определяше без да ме насилва да чета. Никога не ми е казвал да чета по еди колко си страници на ден, аз си обичах да чета. А сега не успявам да го постигна с моите деца. Сигурно има някакво движение и в книгите, но според мен, трябва детето да прочете и класиката. Разбира се, че се появяват и нови автори. Но ако ти нямаш за база класиката, която ти дава друг тип култура, не е добре... Та, това е нещото, което се опитвам да правя в свободното си време, като почивка – да чета книги. Много от тях – на английски, за мен това е начин да поддържам езика. Сега например, като бяхме в Америка, за сватбата на дъщеря ми, се върнах с един куфар книги, които купих от там. Мъжът ми се смееше, че ако отворят на летището куфара, ще си помислят, че възнамерявам да отварям книжарница.

Като майка на четири деца, със сигурност си грижовен родител. А какъв шеф си в Националната телевизия?

Ами... най-добре е да попиташ колегите, като излезеш от кабинета ми. Защото понякога човек има грешна представа за себе си. Нали имаше един израз, че всяко лошо нещо е направено с добри намерения (Пътят към ада е постлан с добри намерения – бел. ред.). Гледам да съм коректна и справедлива. И ми е изключително трудно, защото с хората в БНТ аз работя от студентските си години. Започнах работа тук още докато бях в университета. Естествено, има и хора, постъпили след това, както и такива, които аз съм довела. Наскоро бях поканена за лекция във Факултета по журналистика на СУ. Там ми направиха впечатление две момичета, които зададоха въпроси, с които трудно може да се похвали и журналит с дългогодишен стаж. Аз ги поканих на работа и те сега са на стаж при нас, в телевизията. Винаги гледам да имам аргумент за избора си. Такъв шеф съм.

Стремиш ли се да произвеждаш новини в личния си живот?

Не, не бих казала. Телевизията така ме изстисква емоционално, че в личния си живот нямам нужда да имам толкова много новини. Плюс това, новините са не само хубави новини, а и лоши, така че не винаги е добре да си „производител” на новини в личен план.

Отделно от това, като професионалист, аз не смятам, че трябва новините да се делят на хубави и лоши. Много често чувам реплики като „Абе, пускате такива новини, да се разстрои човек, като си пусне телевизора, не можете ли нещо по-хубаво да давате?” Е, не може. Ако сме музикално предаване или филмова редакция, този разговор е поносим – например, защо само мрачна музика или само филми с насилие? Но когато „работиш” новини, ти не ги създаваш, а ги отразяваш. Не можеш да изместиш темите на деня. Например, в един ден, като взрива в Челопечене, да не пуснем тази новина, а да я заменим с новина – как събират житото на полето. Не е нормално, защото не е професионално. Така зрителят ще бъде лишен от информация. Говори се все пак за право на информация, а не за право на положителна информация.

Като човек-телевизионер, какво е отношението ти към гледането на телевизия от децата ти? Ограничаваш ли ги в използването на дистанционното?

Според мен всеки родител ограничава времето за гледане на телевизия от децата му. Моите обаче са толкова натоварени, че те и нямат време да гледат телевизия. Гледат основно детските канали, когато са пред телевизора.

Какъв въпрос би си задала сама?

Кога ще спреш да работиш?... Но на този въпрос не знам отговора. А и честно казано, не мога да си представя да спра да работя – това което работя. И дори да съм на отдалечен остров сама, сигурно ще намеря начин да предавам кореспонденции. Въпреки че детската ми мечта беше да превеждам книги. И след като завърших английска филология, аз все си мислех, че това ще работя – от вкъщи ще превеждам книги. Но, ето – не си работя от дома и последното което имам, е спокойствие. И май се чувствам добре от това!

Септември 2008г.